Освен ако не беше Алекс. Не беше ли този ботуш твърде голям? И глезенът... ,Дебел, твърде голям, но може би това е от чорапа и ъгъла, и...“
- Не, ти си, ти си, трябва да си ти, знам го. О, боже, Алекс! Алекс! - каза той, пъхайки ръце в снега чак до лактите. Пръстите му се склкзчиха около нещо твърдо, вдървено. Крак и това беше нейният десен, позна по ботуша. Имаше тяло тук и то беше на Алекс, тя беше тук долу, знаеше го.
Освен ако... Огромна черна буца ужас кипна в гърдите му. Освен ако този крак не беше всичко, което щеше да намери. Нещо, достатъчно мощно, за да образува кратер във възвишение и да повлече чудовищен поток от сняг, скали и дървета, нямаше да се затрудни да разкъса човек на парчета, чупейки кости толкова лесно, сякаш са вейки, пръсвайки крак тук, ръка там.
Разкрачен над мястото, където мислеше, че трябва да е тялото и, той започна да блъска с юмруци снега, сякаш бяха пневматични чукове. Не смееше да използва ножа. Ами ако я наранеше, ако я порежеше? Снегът се разделяше на буци, сбити не само от налягането от инерцията на лавината, но и от собствената му тежест. Имаше и камъни, които, внезапно освободени, отскачаха встрани. Не можеше да спре, не би спрял, но, боже, искаше да спре. Знаеше, че трябва.
„Трябва да знам, не искам да знам... Това не може да е тя, защото ако е тя, за мен няма да остане нищо след това.“
Но трябваше да види, трябваше да знае. Той копаеше и изхвърляше тежки блокчета сняг, изравяйки този гроб, изсечен от лед и скали. Появи се извивката на бедрата и - първоначално просто като лек намек, след това се оформиха очертанията на торса, обвит в леден балон - мъхестозелена парка, издута от сняг, надиплена отстрани. Погледна бегло и продължи. По-късно, да, по-късно щеше да я освободи напълно, но сега трябваше да я види, да намери лицето и, лицето и, лицето и... Той заора през снега, като удряше, разбиваше и издраскваше пътя си към раменете й, после към врата, крещейки като побъркан: „Алекс, Алекс, Алекс, Алекс, Алекс?“.
Най-накрая - стори му се, че е минала цяла вечност, но всъщност стана за минута - всичко, което ги разделяше, беше тънък воал от сняг и лед. И точно тогава той спря.
„Не искам да видя това.“ Дълбока и силна тръпка на ужас премина през костите му. Малки червени следи от одраните му ръце бяха опръскали снега като захарни пръчици. Беше виждал такива хора - обвити плътно в метри превръзки, превърнати в груби анонимни мумии. Опитът да се намерят лицата им беше винаги най-лошото. Понякога мястото на кръвта помагаше - огромни ръждиви петна, просмукали се през марлята, за да бележат, че тук нещо липсва. Но най-лошите моменти идваха, когато това, в което се взираше, беше празно: без извисението на носа, без разширението на челото и дупки там, където трябваше да са очите. Най-лошото беше, когато нямаше нищо.
И сега беше така - сякаш Том бе закрепен над подплатен със сатен ковчег и гледаше надолу към тяло, толкова осакатено, толкова напълно унищожено, че погребалният агент е трябвало да увие тънък лен около лицето като последна добрина, като знак на милост.
„Моля те, боже, не може да е тя! Имам нужда да я открия, но няма да мога да понеса, ако това е тя.“
- О, Алекс - каза той и използва мекото на дланта си, за да помете възможно най-нежно последните части от ледения покров от лицето и.
Пет шокиращи секунди по-късно той започна да крещи.
25
- А-а-а-а! - крещейки, Ели замаха с ръце като Уили Койота, току-що открил, че пада от скала. Пушката и издрънча на камъка. Кучето изскимтя, когато Ели се катурна от коленете на задника си. Обезумяла, тя пропълзя обратно. Можеше да усети как устата и виси отворена, очите и се опитват да изскочат от местата си, а следващият писък си проправя път от стомаха и.
Това беше. Тя се махаше оттук. Гарваните, тази зловеща стая, пълна с мъртви хора, чувал, който мръдна... Вероятно там имаше мишка или плъх, или нещо друго, което ядеше очите на трупа или езика, или...
„Но няма миши изпражнения - каза един тънък глас от някоя по-разумна част от ума и. - Няма дупки в платното.“
- Значи е м-м-малка д-дупка - каза тя.
„Студено е - каза търпеливо гласът. - Телата са замръзнали, забрави ли? Не могат да изгният. И не миришат.“
- Да, но тогава защо гарваните са тук? - това беше глупаво. Тя спореше със себе си. Но се почувства по-добре да чуе собствения си глас. Сякаш се сдоби с повече контрол. - Все едно, че не са замръзнали, нали?