Ръката и се върна върху звездата. Сега, когато си позволяваше да спре за повече време, тя откри много леко, но много отчетливо пърхане като пляскане на златна рибка в твърде голяма купа. Хана казваше, че когато мериш пулс, трябва много да внимаваш да не объркаш собственото си сърцебиене с това на другия човек. Затова Ели притисна ръка още малко по-плътно към гърдите на тялото. Рибешкото приплясване отново побутна дланта й, но този път по-силно, сякаш торбичката на Хана беше сърце, което се мъчеше да се изпълни с кръв.
- О! - Ахвайки, Ели се дръпна отново и видя, че тя... че звездата се... - Движи - прошепна. - Ти наистина се движиш - думите звучаха твърде обикновено, но нямаше грешка.
Магическият знак се повдигна и спадна, но не нагоре-надолу - „навътре доброто, навън лошото“ - тип дъх, а бавно поклащане на вълна, сякаш нещо пълзеше там отдолу. „Животно.“ Можеше да усети как умът и сграбчва идеята. Мишка или дори змия, но не, не я притесниха дребни подробности като това, че змиите не излизат, когато е вледеняващо студено. Сигурно имаше животно вътре. Това беше единственото разумно обяснение.
„Но тялото е топло, Ели - каза малкият глас. - Не е замръзнало или леденостудено, то е...“
Ели загуби представа какво каза след това гласът. Защото от конопения саван дойде силен стон.
26
Не беше Алекс.
Том беше разчистил лицето на някакво момче. То сякаш се взираше през него и отвъд - в червеното зарево на това умиращо небе. Ако погледът имаше звук, то този на хлапето щеше да бъде тишина. Празните му очи с равния си и мрачен цвят приличаха на камъни в дълбока вода и бяха също толкова неподвижни. Почти избеляло на цвят, лицето на момчето беше замръзнало в смъртна маска: един безкръвен зяпнал писък. Може би просто се бе задушил до смърт, след като топка лед е заседнала в устата му като ябълка в печено прасе, а снегът е запълнил и двете му ноздри.
- Неее! - изстена Том. Странна тръпка проникна дълбоко в костите му. В един по-нормален момент той може би щеше да се радва, че това не е Алекс. Всяка секунда, в която не я намираше, погребана в леда, разкъсана под снега или натрошена на парчета сред скалите, щеше да бъде още един миг надежда, че тя може да е жива. Онези Чъкита явно са имали време. Те бяха стигнали до нея, бяха я откраднали от него, бяха я отвлекли. Той отново потъна в усещането за земя, която сякаш се раздуваше, повдигаше и пропадаше с трясък. След миг Том дишаше тежко, трепереше и се взираше надолу през сълзящите си очи към мъртвото момче, а яркият пламък в гърдите му се взриви в крясък: - Боже, защо? Какво правиш, какво правиш, какво правиш?
Пред очите му почервеня. Не си спомняше да е вдигал камъка, който, както видя по-късно, беше нащърбен и дълъг като глава на брадва, напълно подходящ за работата. Но времето изпищя, запъна се и спря...
А когато се върна, се чу звук - груб, хрущящ и стъклен. Замръзналата плът на момчето се трошеше, лицето и черепът му се разбиваха на парчета. Или може би това беше умът на Том, който най-после се пръскаше, може би черното нещо отвътре го разпукваше широко, широко, за да бъде родено с вик на агония и скръб.
- Не, боже, не, не, не! - Изправен на колене, ръцете му блъскаха, камъкът брадва цепеше въздуха със свистене, докато той смазваше и удряше, удряше и унищожаваше. - Мамка ти, мамка ти, мaмкa ти!
Защо спря? По дяволите, ако знаеше. Но този приток на маниакална енергия внезапно пресъхна, мускулите му станаха слаби и треперливи и той повече не можеше да издържи. Камъкът се катурна от пръстите му, а Том падна назад, потта се стичаше на вадички по лицето, врата и гърдите му. Боже, той гореше. Опипвайки парката си, той най-после успя да смъкне ципа и да се освободи от тази заплетена прегръдка.
Разбира се, че не беше Алекс. „Ти знаеше, че беше ботуш на момче, погледни глезена, погледни размера, идиот такъв! Как можа да пропуснеш това?“
- Защото... - Той се задави, вдишвайки ледения въздух, който разряза дробовете му. - Ти искаш да е тя, Том. Молиш се да не е тя, но го искаш, имаш нужда от това, имаш нужда от нея и, боже, о, боже...
Полуделите му очи се плъзнаха по тялото - вече видя, че бедрата бяха твърде тесни. „А ръцете? Погледни ръцете, ръцете!“ Беше погледнал право през кокалчетата. Прилепнал до дясното бедро, точно под мястото, където парката се беше дръпнала, имаше кобур с истинско оръжие, което той би познал навсякъде: „Пустинен орел 50 АЕ“ - огромно оръжие за Чъки с големи ръце.