- Губя ума си. - Стенейки, той се претърколи по корем и загреба снега, бялото ставаше розово, докато се отдалечаваше от пихтията, в която беше превърнал главата на това момче. Когато просто не можеше да продължи, той спря и се остави да потъне. Главата му пулсираше, напрежението разпъваше черепа му до крайност. Той долепи охлузените си и окървавени пръсти към слепоочията си и притисна. Под корема си можеше да усети как земята се отваря гостоприемна като гроб; снегът се топеше, превръщаше се във вода и крадеше топлината му. Капризният вятър се спусна от езерото, облиза потта от врата и от плешките му и изсуши влагата от косата му, така че той потрепери. Дъхът му излизаше на хрипове, а вкусът на снега по езика му беше горчив като бронз.
„Просто остани да лежиш тук и забрави! Остани достатъчно, за да заспиш, да загубиш съзнание и да замръзнеш до смърт! Или поеми проклетия изстрел, страхливецо! Един изстрел и ще можеш просто да се измъкнеш от всичко това.“ Не с бравото обаче. Нямаше да е редно да използва оръжието на Джед за това. Мъртвото Чъки обаче имаше игъл - истинско чудовище. Да, но пистолетът е бил под снега. „Механизмът сигурно е замръзнал. С моя късмет ще ми гръмне в ръката.“
Значи не и с игъла. И не тук. Някой от лагера накрая щеше да почне да се чуди и да дойде да търси, при това скоро. Най-вероятно Синди, която щеше да доведе Люк. Дори на гарваните и лешоядите щеше да им трябва доста време, за да го оглозгат до кокал. Не можеше да причини това на никое дете. Нямаше да е редно. Стенейки, той започна да се изправя в снега, докато вятърът въздишаше покрай дясната му буза. Беше се преобърнал и сега гледаше на северозапад. Мъртвото Чъки беше на два часа, поразената гора на девет. Ярки като лазер стрели от светлина напълниха очите му с горещи сълзи и той потрепна инстинктивно, вдигайки ръка. „Дори не знам какво е да живея като всеки...“
Той примигна.
Може би беше заради ъгъла и заради това, че беше се снижил в снега и гледаше в друга посока. Или може би беше толкова съсредоточен върху онази щека, а после и върху ботуша, че виждаше само това, което искаше, вместо това, което беше под носа му през цялото време.
Още един пистолет.
„Не! - Не можеше да повярва. - Не е възможно. Това е трик. Привиждат ми се разни неща.“ Той избърса насълзените си очи. Тази част от снежното поле беше невероятно надъвкана, изпръскана с камъни и дупки. Когато се замисли, снегът също беше натрупан много странно на няколко места, сякаш някой беше копал в него. Сякаш някой бе търсил нещо.
Но формата оставаше ясно очертана и непогрешима. Това, върху което се беше спрял погледът му, беше пистолет, заровен с цевта надолу в снега.
Беше достатъчна изненада. Но той се отърси от шока, след което се заклатушка нататък. Ботушите му се закачаха в скрити камъни и отломки, които се опитваха да го препънат. Достатъчна част от оръжието беше видима за него, за да разбере марката, много преди да падне на колене и да избърше думите „Австрия“ и „19“, отпечатани върху цевта.
Беше глок.
27
Ели не спря да помисли. Когато по-късно си припомняше станалото, не можеше да се сети как ножът се беше озовал в ръката и. Но в следващата секунда имаше проблясване на стомана и клъцване, когато острието проби плата, а после тя грабна платното и започна да пори с върха на ножа здравата тъкан колкото можеше по-бързо. „Внимателно, внимателно!“ Тя проби дупка, достатъчно голяма за ръцете й, после остави настрана ножа, хвана с пръсти от двете страни и дръпна. Чу се едно дълго „храаасс“, когато платното се разпра на две.
Ароматният въздух се изсипа навън. Подсилената със заклинания червена торбичка върху гърдите му, която не бе по-голяма от юмрука й, потрепваше като сърце, което се опитва да си спомни как да бие. Тялото беше напълно пашкулирано в този бял чаршаф, само че... материята не беше съвсем бяла вече. Тънки рубинени паячета бяха прострели краката си през плата, обвиващ бедрата и гърдите от лявата страна.
„Прясна кръв. Кървене... - Тя зяпна омагьосана, ужасът и отстъпи на нещо като благоговение. - Как може да има кървене?“
И тогава гръдният кош... се надигна.
- А! - изцвърка като мишле. Тялото беше започнало да се тресе и да трепери, сякаш се бореше с чаршафа като пеперуда, твърде слаба да пробие пашкула. „Трябва да му помогна, трябва да направя нещо.“
Но чакай, трябваше ли? То... той беше жив или се връщаше към живота, а това беше откачено. Никога не беше гледала някой от филмите от поредицата „Мумията“, но лошите неща не ставаха ли точно така? Глупав човек се препъва в гробница или в нещо такова, намира каменен ковчег и си мисли: „Хей, я просто да отворим този приятел и да видим какво има вътре!“.