Но не можеше да го направи, не можеше да се накара да пусне глока. Този пистолет току-що беше спасил живота му. Беше поличба, знак, сякаш Алекс се бореше до него. Можеше да я усети във вкуса на адреналин по езика си, в кръвта, която тътнеше из вените му. Затова той задържа оръжието - и нея, - докато дърпаше ножа от калъфа му.
,Добре, хайде!“ Погледът му обходи обсипаната с натрошен камък плоскост. За един объркващ момент си помисли, че Чъкито беше заминало. Беше възможно. Един удар, засегнал перонеалния нерв над коляното, би могъл да извади от строя враг за време от порядъка на между половин и пет минути. Може би знаеше, че няма шанс, или се беше уплашило лесно. Но, боже, ако беше отишло да доведе на помощ приятелите си или още по- лошо - ако приятелите на Чъкито бяха вече тук, най- добре беше да си среже сам гърлото и да им спести грижите. Може би можеше да свали двама или трима, но без прилично оръжие...
„Чакай, бравото!“ Но пушката беше зад него, до раницата му и до онази шека, и той не искаше да рискува да надзърне. Освен това просто не вярваше, че Чъкито е изчезнало толкова бързо. „Е, къде е?“ Обезумял от паниката, която започваше да се катери по гръбнака му, той хвърли поглед на запад към гората. Щеше да мине поне още час, преди да се стъмни напълно, и засега имаше достатъчно рубинена светлина, но дългите сенки вече караха снега да посивява. И все пак... той беше сигурен, че в края на тези очукани дървета нещо помръдна. „Някой друг ли има там?“
Шъткащ звук отдясно на него, а после тихо изскърцване - звукът на заледен сняг, смачкан от натиск. Докато се извърташе, той осъзна какъв късмет имаше, че още беше жив.
Чъкито беше там, на снега, съвземаше се. То се беше стягало тихо през цялото време. Сега се беше изправило на крака, но през страха и объркването на Том му изглеждаше сякаш самият сняг беше приел човешка форма. Белият камуфлаж на Чъкито беше най-добрият, който беше виждал. Дори ботушите бяха обшити с бяло. Някъде по пътя бялата скиорска маска беше паднала. И вместо само тъмните монети на очите, които изглеждаха странно, Том видя устните му, извити в озъбване, и кафявата змия на плитка.
Защото това беше тя - на приблизително същата възраст като Алекс, но много по-висока и по-мускулеста. Той все пак беше по-тежък от нея, но предимството от височината му го нямаше, а тя беше бърз и добър боец.
И да, той имаше нож.
А Чъкито имаше два.
31
Гарваните не дойдоха към Ели. Вместо това се отдръпнаха от пътя и, както бяха сторили преди. Веднъж излязла от къщата и слязла долу, тя нагази сред килима от гарвани, мина покрай рампата и стигна до мястото, където тя се събираше с плъзгащите се врати. Нищо не знаеше за геометрията, но точката, в която рампата беше свързана с входа, беше над главата и. На последния и преглед педиатърът беше казал, че е средна на ръст: „Метър и двайсет и два сантиметра. Има още много да растеш в обувките си“. Каквото и да значеше това. Но Ели смяташе, че това, което беше намислила, щеше нистина да се получи.
Съкрати времето, което и беше необходимо, за да стигне до коня, от петнайсет на пет минути с тичане, но започна да усеща бодежи отстрани. Въпреки това и беше много студено и тя трепереше, докато потта между лопатките и и по лицето и моментално започна да попива.
- Д-добре - каза тя на кобилата. Пръстите и трепереха, докато отвързваше повода. Лицето и беше ледено, а устните вкочанени. - Х-хайде, момиче! - Но Бела не искаше и да чуе. Запъвайки се, конят изпръхтя шумно и заби копита. - Моля те!
Ели изпъшка. Хващайки юздата, тя се опита да отпусне тежестта си. Животното оголи устни над жълтите си зъби и се извъртя в опит да захапе, докато приготвяше задното си копито за един бърз и решителен ритник. Дишайки тежко, Ели дръпна ръка точно в този момент и зъбите на коня щракнаха във въздуха. Успя да избегне и копитото, което профуча покрай главата и и заора в пластмасовата кофа. Кофата излетя към дърветата и въдиците се разпиляха по пътя и. По-тежкият свредел профуча в пълен кръг като пумпал по игрална дъска.
- Спокойно, спокойно! - каза Ели. Събирайки цялата си смелост, тя се стрелна, хвана дръжката на свредела и успя да го издърпа обратно, преди Бела да си пореже някой крак. - Успокой се! Съжалявам, ясно?