Всеки войник знаеше бойните техники, как да се бори и как да убива, а част от основното обучение беше курсът с щик. Действителността беше много по-проста. Оцеляваше този, който успееше да удържи нападателя, докато приятелите му пристигнеха с пушки. За разлика от момчетата от Специалните сили и от Секретните операции, които бяха много добри в ръкопашния бой, Том знаеше само основните техники на боя с нож: „Покривай средата, защитавай лицето и врата, отклонявай с лявата ръка, мушкай силно и бързо, използвай тежестта си“. Ако можеше да се приближи до нея, щеше да успее да посече лицето и. Даже още по-добре - да пореже челото и и да остави кръвта да потече в очите и и да я заслепи. Но знаеше, че не е достатьчно добър за нещо такова. Ако се хвърлеше към нея, вероятно щеше да се набоде на ножовете и и да свърши нейната работа.
Едно беше сигурно обаче. Нямаше никаква причина да стиска глока. Ръцете му трябваха свободни. Но вместо да пусне оръжието на снега - умният ход, - Том направи нещо невероятно тъпо. Извивайки тялото си под ъгъл и задържайки ножа насочен към главата и, той пъхна лявата си ръка под разкопчаната парка, за да затъкне оръжието на кръста си...
И това леко движение беше всичко. Не беше съсредоточен и тя го знаеше. Видя я как се понесе напред ниско като бяла мъгла. Реакцията му беше непохватна, залитна тромаво, когато се опита да отстъпи назад. Дясната и ръка, която беше по-близо, замахна отвисоко. Той ахна, опита се да измъкне обратно лявата си ръка, за да парира удара, но твърде кьсно. Видя свиването на лакътя и, отчете маневрата.
Внезапно тя вече беше там, извивайки се под дясната му ръка, избягвайки ножа му. Острието и проблясна, сребърният му език срещу ребрата му - едно, две, три, зип-зип-зип. Не можеше да го проследи, изобщо не виждаше ножа, но на третото замахване почувства близва- нето на студа, когато дрехите му се разпраха, а после и едно злобно порване, което остави огнена линия през оголения му корем. Преглъщайки крясък, той се изви и се опита да се издърпа извън обсега и, но тя вече се изтегляше назад. Залязващото слънце окъпа кожата и в наситено червено като кръвта, бликаща от раната на корема му. Можеше да усети сълзенето и - топло и обилно.
„Тя можеше да ме убие.“ Студена пот се стече по лицето му, когато тя започна да обикаля в кръг отново с балетна стъпка, а ножовете и продължаваха хипнотичното си движение напред-назад. „Бях неин без съмнение.“ Лек тласък, извиване и тя можеше да гледа как кръвта му изтича. „Играе си. Иска да стане бавно.“ Пухтейки, той притисна лявата си ръка към талията. Бавен поток кръв беше започнал да си пробива път над хълбоците му и да капе на снега. Това нямаше да го убие, но ако го порежеше още твърде много пъти или ако решеше да натисне само малко повече, да го отвори и червата му да се изсипят, той никога нямаше да се задържи. „Трябва да направя нещо...“
Тя се размърда отново. Движеше се леко въпреки снега. Тръгна бързо напред, мушкайки с дясната си ръка. Действайки единствено по инстинкт, той се опита да я блокира със собствения си нож, което значеше, че трябва да се извие наляво. Докато тя изтегли забиването в перфектно изчислен финт, той осъзна твърде късно, че не само дясната му страна е изложена, но и че е изпуснал от око ножа в лявата и ръка. „Мамка му!“ Опита се да се поправи и да се обърне, но тя беше толкова дяволски бърза. Ножът и прокара срез от дясното му бедро чак до гърдите.
Този път от устата му изскочи вик на болка. Превит надве, той се опита да предпази торса си - глупаво, глупаво, глупаво! Това докара лицето му в зоната на замаха и, а тя беше вече там, ножът свистеше към главата му.
Това, което стана след това, беше просто рефлекс. Разгъвайки се, Том замахна с лявата ръка, за да се защити... и проклет да беше, ако глокът не беше още в ръката му.