- До-бре-е-е - изпя тя, мислейки, че никога не е виждала толкова много от момче no moзu начин. Затъкна торбите обратно на място колкото можа. - О, Алекс, о, Алекс, о, Т-том...
Забила ботуши, Ели стисна платното и издърпа Крис чак до края на рампата, толкова близо, че ръцете му увиснаха. Скочи долу, приготви се да чуе хрущенето на снега, ако момичето нападнеше, и се метна на Бела. После закачи левия си крак в стремето и заби петата на десния в рампата. Недоволен, конят се опита да отстъпи встрани.
- Не, не, не, хайде! - Тя дръпна дясната юзда, за да обърне главата на кобилата. После се пресегна, хвана ръцете на Крис над лактите и затегли. - Тате, помагай! - каза тя, когато главата на Крис мина над седлото. - О, тате, тате, тате! - Продължи да дърпа, като използваше ботуша си, за да държи коня на място, докато издърпваше момчето върху седлото, прокарвайки ръце отстрани по тялото му, докато не го намести върху плешките на Бела. Раменете му висяха като твърде дълго одеяло.
Това сигурно беше достатъчно. За кратък момент се замисли за пушката, която все още беше вътре в къщата на смъртта, и се зачуди дали трябваше да затвори плъзгащата се врата. Хана щеше наистина да се ядоса, ако това момиче и неговите приятели влезеха вътре да похапнат. „По дяволите! Ще измъкна Крис оттук.“ Вдиша дълбоко и убеди Бела да се обърне. На седлото тялото на Крис се отмести, но не изпадна. Момичето беше точно там, където и преди - нито по-близо, нито по-далеч.
- Мина, приготви се, момиче! - пръстите на Ели трепереха. Тя развърза шала на Бела, но не го махна. Прехвърляйки юздите в лявата си ръка, Ели се наведе напред през Крис и постави лакти от дясната му страна, за да задържи тялото му на място. Тогава с бързо движение на китката свали шала. - Мина! - В същия момент тя срита рязко коня, който се опитваше да се изправи на задни крака. - Мина, марш! Свободно!
Озъбено, кучето скочи от рампата в мига, в който Бела се приземи на крака с разтърсващ гръбнака трясък и хукна. Дъхът на Ели заседна в гърлото и и тя се друсна тежко на седлото. Тялото на Крис се разтърси и започна да се плъзга. „Не, не, не!“ Тя заби лакти толкова здраво, че усети ребрата му. „Дръж се, дръж се, дръж се!“ Можеше да види лицето на момичето отпред, което внезапно се стегна, гладният поглед бързо се смени с учудване, а после със страх. Момичето отскочи встрани, сякаш тайфун от мръсна коса и шал с цвят на лайм, когато Бела профуча покрай него. След това вече се бяха отдалечили достатъчно. Кобилата разриваше снега, Мина бягаше отзад, а дърветата се скриваха във вихрушка от снежинки, докато те препускаха с грохот по пътеката.
Протегнала врат, Ели хвърли бърз поглед назад. Човекоядката не тичаше след тях, нито се беше хвърлила по пътеката с приятелчетата си. Вместо това просто стоеше там и за Ели не изглеждаше дори смътно опасна. Единственото, което видя, беше едно жалко, самотно и парцаливо подобно на плашило момиче със зелен шал и за момент дори се зачуди дали то не бе някак различно. Но после Бела кривна вдясно и момичето изчезна.
„В безопасност, ние сме в безопасност! - мисълта порази Ели като пълната сила на слънцето, което внезапно прорязва облаците. - Успяхме! Аз, Мина и Бела, ние наистина успяхме.“ И то съвсем сами, без Илай, без Джейдън, без никой друг освен нея, Мина и коня и. Искаше и се да разкаже на тате и на дядо Джак всичко. Искаше и се да разкаже на Алекс и на Том. Искаше и се толкова силно, че можеше да усети историята в устата си, всяка дума, всяка сричка.
„Липсвате ми.“ Очите и запариха и след секунда усети как една сълза се спуска по лицето и. Или може би беше заради ледения вятър. Все едно. Поне веднъж всичко беше наред. Беше добър плач.
„Да - каза гласът от килера, - стига да не паднеш.“
- О, замълчи! - Смехът и беше треперлив и малко слаб, когато тя прегърна Крис още по-плътно. „Дръж се, Крис! Всичко ще бъде наред, намерих те.“ И тогава Ели започна да припява, а сърцето и подскачаше с всяко надигане на копитата на Бела: - Намерих те, Крис. Намерих те, намерих те, намерих те.
34
„Тя ще ме пипне. - Ужасът на Том се втвърди в мрачна убеденост, когато момичето дръпна и ножът, зацапан с кръвта на Чъкито, започна да излиза сантиметър по сантиметър. - Тя ще го измъкне след пет секунди.“ Трябваше да стигне до бравото - последното му оръжие, единственото, което можеше да свърши работа. Ако тя отново се приближеше, той не мислеше, че ще може да я спре. Олюлявайки се на дясното си стъпало, Том се обърна и тръгна със странно клатушкане през сняг и отломки. Раницата му изглеждаше невъзможно далеч, а бравото още на километър отвъд нея и се отдалечаваше като при някакъв трик на камера. Той мислеше, че се движи бързо, но зрението му се замъгляваше с всяка стъпка, а главата му започна да се издува. Все още губеше твърде много кръв. Гърдите му бяха лепкави и мокри. Съсирена кръв охлаждаше хълбоците му. „Продължавай да се движиш, не припадай, не се проваляй!“