Отпред камъните, които маркираха гроба на момчето Чъки, приеха застрашителни размери и изпълниха зрението му. Залитайки към скалите, той едва не падна, но се подпря с дясната си ръка. Люшкаше се, но вече можеше да види раницата си, а зад нея и бравото. Когато се наклони покрай отворения окоп, ботушът му перна онзи камък топор, който беше използвал, за да размаже замръзналото Чъки на парчета, и Том се препъна. Вече напълно загубил равновесие, той се завъртя в полукръг и се помъчи да остане на крака. Но не можа и разбра, че пада.
Тя беше там. Идваше към него и порейки снега, му се нахвърли. Ударът беше като с чук върху гръдната му кост. Ужасен заряд, който Том почувства чак до гръбнака. Въздухът му изхвръкна със свистене. Наясно бе, че е повален, и падаше право назад, дробовете му горяха, а електрическият шок от удара си пробиваше път към мозъка му. През сивата мъгла, която минаваше за негово зрение, той видя как момичето се изправи, почувства капките от кръвта и по бузата си и твърдия натиск на коленете и, когато тя притисна раменете му. Пихтията, която беше оставил от онова мъртво Чъки, беше отляво и той видя как главата и трепва в тази посока, щом игълът проблесна на залязващото слънце.
За една откачена секунда той искаше да изкрещи: „Вдигни игъла, вдигни го, вдигни го, вдигни го, стреляй, стреляй!“. Беше самоубийствена мисъл, беше лудост, но тя беше върху него, а той беше отчаян, нямаше никаква друга възможност. Игълът нямаше да работи, щеше да се разпадне в ръцете и. Нямаше да я убие - това също ставаше само във филмите, - но ако тя опиташе и оръжието пръснеше шрапнели и куршуми, това можеше да му даде още малко време. Защото той нямаше нищо друго - нито въздух, нито оръжия. Бяха му останали много малко сили и нямаше никакви възможности.
За съжаление, пистолетът или не беше в неин стил, или не беше краят, който си беше наумила за него. Озъбена, тя притисна лявата си ръка под брадичката му. Мускулите на врата му инстинктивно се стегнаха, борейки се с безмилостния натиск. Той се опита да я отхвърли, но въпреки камъните дълбокият сняг не му даде предимство. Беше потънал толкова дълбоко, че бедрата и краката му бяха над него. Бореше се за живота си от еквивалента на вана. Вдигни някого за глезените и той няма да може да държи главата си над водата. Дръж го достатъчно дълго и ще се удави. Така че тя имаше избор: да го натисне дълбоко в снега и да чака да се задуши или да му изтръгне гръкляна. Той не можеше да се бори с нея вечно. Тя го беше яхнала, центърът на тежестта и беше точно върху гърдите му и ако той се предадеше...
„Ако се предам.“ Не точно мисъл. По-скоро нещо като последно ахване. Всичко стана наведнъж. Той спря да блъска и остави раменете си да хлътнат, а врата си да се протегне. Усети как коленете и се запънаха, когато тя започна да се плъзга, а центърът на тежестта и се промени. Загубила равновесие, тя се люшна напред.
- А-А-А!!! - изпищя той, без да осъзнава дори, че писъкът е в устата му, докато не излетя оттам, а след това той вече се надигаше. Дланта на дясната му ръка, която се беше закачила в парката и, внезапно се освободи. Той я дръпна долу толкова бързо и яростно, колкото можа. В същото време вдигна рязко главата си. Чу се едно силно nyк, когато твърдата кост на челото му се заби в деликатния хълм точно над лявото и око. Разбра, че ударът е добър, когато почувства как окото и хлътва и цялото и тяло се вкоравява от шока.
Чъкито не изстена, нито изкрещя. Нямаше време, нито въздух за това. Зашеметена, тя тупна вдясно и той заедно с нея, като използваше тежестта си за опорна точка. Дори тогава - окървавена, ранена в корема, сляпа с едното око и вероятно изпитваща неистови болки - тя усети какво искаше да направи той. Успя да вдигне ръце с пръсти, извити като животински нокти, и замаха диво в опит да докопа нещо: парката му, ръка, каквото и да е. За негово облекчение, тя нямаше нож и сега предимството беше негово.
Бяха слепени като лъжици - гърбът и срещу гърдите му. В някой роман той щеше с лекота да счупи врата и.
Бързо прищракване, хрущене и готово. Но това, което по телевизията или на кино изглеждаше така, сякаш не беше нищо особено, беше измислица. Вратът е много по-силен, отколкото човек си мисли.