Вместо това Том пъхна дясната си ръка под брадичката и, после запъна с лявата си длан главата и, а с дясната хвана лявата си ръка малко над китката в захват, наречен „Кърваво душене“.
И усети нещо, което не беше на мястото си.
В класическия захват на задно душене осем до десет секунди притискане на сънните артерии, тринайсет максимум, бяха достатъчни за силен противник. За това време дори плещест, двойно по-едър от нея мъж с врат на бивол би изпаднал в безсъзнание.
Освен ако не е бил достатъчно умен да предпази врата си по някакъв начин.
Което, очевидно, това Чъки беше направило, защото около врата му имаше кожен нашийник с метална халка. „Исусе, кучешки нашийник?“ Обезумял, Том се опита да промени захвата, да премести ръката си по-високо, за да стегне точно под ушите, но двамата вече се въргаляха в снега и той се уморяваше, а захватът му започваше да отслабва. Тогава ръката му се хлъзна.
Реакцията и беше мигновена. Запъвайки се, тя протегна лявата си ръка нагоре и назад. Пръстите и се целеха в очите му. Той дръпна рязко глава надясно. Рефлекс, за който твърде късно разбра, че беше грешка и тъкмо това, на което тя разчиташе. Вдигайки десния си лакът, тя отправи бърз удар в ребрата му. Зрението му се замъгли от болка и той се отдръпна. Смътно усети как тя се извърта и разбра, че вече няма предимство. „Стани, измъкни се изпод нея, вземи бравото!“ Да отиде за пушката, би било грешка, защото значеше да и обърне гръб, но Том просто не виждаше друга възможност. Тя беше силна, а той не можеше да удържа вечно. Това, че дори беше помислила да носи нещо, което да предпазва врата и, беше изцяло ново ниво на лудост, а той не можеше да чака и да се надява кръвта и да изтече, защото коремните рани отнемат време - повече, отколкото той имаше. Избутвайки я наляво, той се пусна, претърколи се надясно и се завъртя на ръце и колене.
Само това успя да направи. Тя го изрита високо в кръста. Червена приливна вълна на агония профуча по гръбнака му и той изпусна едно сподавено „ЪГХ!“. Когато се опомни, беше по корем, гърчеше се, кашляше в снега и се опитваше да пропълзи настрани. Всеки нерв пращеше, мускулите му горяха. От гръбначния шок се чувстваше като мекотело. Примигвайки от внезапните сълзи на болка, той тръгна към раницата си и към бравото, но те бяха толкова далеч. Тогава забеляза нещо друго много по-близо, на по-малко от трийсет сантиметра от носа му...
Чу се скриптене на сняг, потракване на камъни. Слънцето беше зад него и той видя сянката и - черна и мастилена, която се процеждаше над снега и се просмукваше в плътта му. Тя идваше за него.
С див крясък той протегна ръка и хвана щеката, която беше само на стъпка от него, превъртя се по гръб, щеката изсвистя във въздуха и Чъкито вече не беше черна сянка, а червено-бяла ракета, която се изстрелваше...
Точно навреме Том сви ръце. Тя видя какво прави той, опита се да се извърти във въздуха, но не беше котка, а просто едно откачено и много умно Чъки, и се провали.
Тя се тръшна с писък надолу, а металният връх на щеката продупчи костта точно под гърдите и. Ударът беше с такава сила, че ръцете на Том едва не се изметнаха. По някакво чудо щеката от фибростъкло не се счупи надве, а удържа. За миг ръцете и краката на Чъкито останаха разперени и образуваха странна звезда.
„Да!“ Без да изпуска щеката, Том избута момичето на една страна. Това беше оръжие, което той нямаше да загуби. Не знаеше как се е изправил на крака, но в един момент осъзна, че е клекнал със събрани колене, а тя все още висеше като набодена на шиш. Краката и бяха запънати, а ръцете и - обвити около щеката в опит да се напрегне, сякаш бяха решили да играят някакво странно подобие на дърпане на въже. Останаха така за секунда, която изглеждаше като век.
В този момент той най-после забеляза какво не беше наред. Очите и бяха ужасно странни. Не само че бяха изпълнени с убийствена ярост, но бяха трескави и нервни, а зениците им бяха толкова разширени, че ирисите се бяха превърнали в много тънки тъмни рамки.
И нямаше бяло. Изобщо. Бялото на очите и не беше кървясало, беше пурпурно, сякаш очните и ябълки са били изгребани с лъжичка за грейпфрут, за да оставят оцапани изпълнени с кръв гнезда.
„Боже мой! - Гледката го смрази до кости. - Откъде дойде ти? Какво си?“
Сякаш в отговор устните и се оголиха назад в оранжево ухилване.
- Исусе! - каза той. - Просто умри! - Повдигна я с цялата си сила и я метна на снега по начин, по който рибар би метнал нанизана на харпун риба на пясъка, а после отпусна цялата си тежест в едно убийствено мушване.
И тогава свърши.
Почти.
Той беше изчерпан. Адреналинът, който го беше поддържал достатъчно дълго, сега се отцеждаше заедно с кръвта му. Том можеше да усети как ставите му се опитват да се огънат. Целият треперещ, той се олюля назад, докато не усети изпъкналостта на камък под гърба си. Умората и загубата на кръв отнеха силите му и му стана студено. Подпирайки ръце на бедрата си, той се помъчи да остане прав, пое въздух и се опита да изчисти паяжините в главата си, докато чакаше умът му да се успокои.