„Трябва да се махна оттук, да се върна в лагера.“ Той нямаше медицински пакет, а щеше скоро да се стъмни. Кръвта му буквално парфюмираше въздуха, така че следващото Чъки можеше да се появи всеки момент. „Да съблека колкото мога от моите неща и да взема нейните. Този бял камуфлаж е напоен с нейната кръв. Може би няма да ме надушат. Но трябва да съм внимателен. Не мога да заведа Чъкита в лагера, трябва да защитя децата.“
Всичко това беше толкова странно. Купчина мъртви хора на езерото - изобилие от храна, но абсолютно никакви Чъкита, които да похапват от тях. Множество сочни деца в лагера - един изоставен чифлик на открито, множество паша и нито едно Чъки и там, сякаш лагерът съществуваше под купол, в невидимо силово поле. Той винаги се беше чудил на това.
Том се взря в мъртвото момиче. Беше виждал много трупове. Смъртта беше нещо, което разпознаваш само с поглед, защото тя краде - особено от очите. Нещо се изпарява. Очите на мъртвите са като прозорци на изоставена къща. Но я имаше и магията на бойното поле. Онези няколко момента, когато един раздразнителен паяк върви по врата ти, когато ужасът прояжда пътя си към гърлото ти и избльсква всичко друго. В такива моменти просто не можеш да повярваш, че мъртвите няма да се вдигнат.
Това Чъки беше такова. Дори в смъртта аленият му поглед, все още луд и маниашки, беше това, което остава с теб след кошмара.
„А аз съм виждал твоя тип и преди. Но къде? Какво си ти? - Една яростна тръпка го накара да ахне. Истински обезпокоен, той се обгърна с ръце здраво. – Откъде дойде ти?“
После, изскачайки напред в ума му като неволен тик: „Кой те създаде!“.
- Полудяваш, Том - гласът му звучеше странно, но усещането беше добро. Имаше нужда да се чуе. - Това е лудост. Кой би могъл да направи Чъкитата по-лоши, отколкото са? И защо някой би го направил? - Това го накара да се разсмее, звукът беше сух, рязък и дълбоко в гърлото му, приличаше на далечния грак на онези гарвани. - Исусе, чуй се само! Ти беше в армията. Кой не би искал една по-добра машина за убиване, войник, който дори не знае как да се откаже? И кой, почуди се той, не би го тренирал?
„Гората. Черната мъгла. Онзи блясък.“ Той грабна бинокъла от парката си, благодарен, че не го беше обесил през врата си. Добър начин да свърши удушен.
- Нямаш време за това - каза той, оглеждайки дърветата. - Имаш десет секунди, Том, а после наистина трябва да...
Но не му отне десет секунди, нито дори седем.
Нужни бяха само три.
35
Това беше много лошо. Синди беше разбрала, че Том е намислил нещо ужасно. Инстинктът и беше доловил, както би казала майка и, онова наистина колебливо чувство, че Том ще опита нещо наистина тъпо.
От втория ден след мината Синди ходеше да види Том рано сутрин, преди да отиде на наблюдателния си пост. (Който беше пълна скука, преди да стане ужасен. Не се виждаше нищо освен издълбани хълмове и онова голямо синьо-бяло око на езерото. Гледката оставаше неизменна много дълго време, докато не се появиха гарваните, и тогава... Е, тя беше на дванайсет, но не беше глупава) Понякога Люк я придружаваше, но той беше на четиринайсет, следващият по възраст след Том, и нямаше много време. Така че тя ходеше предимно сама и носеше храна, защото Том не ядеше достатъчно, за да задържи жив дори кърлеж. Очите му бяха хлътнали толкова дълбоко в черепа, че когато го погледнеше, и се струваше, че се взира в дълбоки мрачни пещери. Можеше да се загуби там. Никога не го притискаше и не говореха много, но тя не мислеше, че това е важно. „Просто бъди с него! - така щеше да каже майка и. - Напомняй му, че си още там, че го чакаш да се върне.“
На четвъртия ден, уморена от виждането си за цялата ужасна каша, което в общи линии се изразяваше с израза „Да дадем пространство на Том“, Мели внезапно попита: „Хей, имаш ли нещо против да дойда с теб?“. Какво можеше да каже Синди? „Не, чупката, дърта вещице!“ Боже, ако преди беше студено в тази кула, температурата падна мно-о-ого под нулата, когато очите на Том се спряха на Мели, която излизаше от отвора в пода. Всичко човешко у него изсъхна, докато остана само черупка, която по една случайност носеше лицето на Том.