Мели заслужаваше да и се признае, че опита. Беше мила, започна с „можеш да ми кажеш“, мина през твърдото „стегни се, войнико“ (но само Уелър беше добър в това), в отчаянието си дори пусна едно хленчещо „но ние имаме нужда от теб“.
На което Том отговори с няколко срички, всичките изсечени от лед: „Остави ме на мира!“.
Двайсет минути по-късно Мели затрополи надолу по пътя, откъдето беше дошла. Но когато Том обърна поглед към Синди, тя можеше да каже, че за първи път от дни воала го нямаше и той виждаше нея, познаваше коя е тя.
- Не беше моя идея - каза му. - Тя се самопокани.
- Знам. - Том направи пауза. - Няма нужда да си ходиш, Синди. Би ми харесало, ако останеш.
- Добре.
Буца заседна в гърлото и. Том не беше се усмихнал. Нямаше хор от ангели, нито нещо подобно. Съществуваше само Том с неговото чудовище - черния юмрук около сърцето му, за който тя се тревожеше, че някой път може да стисне толкова силно, че да го откъсне напълно. Признанието, че ще му хареса тя да остане, беше начало. Беше място, откъдето да започне.
А сега... това!
* * *
- И сте абсолютно сигурни, че никога не е споменавал за ходене в мината? - Мели изгледа гадно Синди, а после и Люк, седнал зад нея на грубо издяланата кухненска маса. Бяха направили лагера си в отдавна изоставен чифлик. Той имаше разнородна архитектура, която включваше стара двуетажна къща, кочина, краварник, силоз и шепа порутени допълнителни постройки, оградени от всички страни от просторни пасища и далечни могили, на които бяха разположили няколко наблюдателни поста. Само Уелър и Мели спяха в къщата, както и тези, които бяха болни или ранени. Към момента - „лоша новина, лоша, лоша, лоша“ - това беше Том, който бе напъхан в задната спалня на първия етаж на Уелър. - Не е дал никакво предупреждение?
- Не - послъга Синди, а десният и крак подскачаше, играеше и караше масата да се тресе: наистина лош навик, който подлудяваше майка и. „Синди, изнервяш кафето“, казваше тя. Като се има предвид, че майка и беше детски психиатър, това говореше нещо. - Той ще се оправи ли?
- Сигурна съм, че ще се оправи, и... моля те! - Мели положи ръка върху китката на Синди. Другата беше обвита около димяща чаша. - Не е лесно да попаднеш на кафе тези дни. Не искам да изгубя и капка.
- Съжалявам! - Синди стисна длани между бедрата си. - Имаше ужасно много кръв. Беше доста нарязан.
- Не всичката кръв беше на Том. Вероятно изглежда пo-зле, отколкото е.
- Е, надявам се. - Люк беше толкова блед, че очите му изглеждаха оцапани със синя боя. - Защото ако беше малко по-лошо, щеше да е мъртъв. Каза ли Том колко е видял? Тръгваме ли след тях? Или може би трябва, нали знаеш, да се преместим?
- Хайде да не избързваме, става ли? - Мели беше много добра в това да се хлъзга около въпросите. - Мисля, че най-важното, което можем да направим сега, за да помогнем на Том, е... - Тя се огледа при звука на тежките стъпки. - Е?
- Добре се справяме - каза Уелър, но тонът му беше груб и замислен. Той винаги беше малко кисел, а плътната четина от посивяла брада, набола по бузите и брадичката му, само го правеше да изглежда пo-зъл. Като стара мечка с болен зъб. Синди мислеше, че Уелър ше бъде много пo-мил, щом мината бъде взривена, но колкото повече Том киснеше в кулата, толкова пo-мрачен изглеждаше старецът. От друга страна, като се имаше предвид овехтелият бинт, поставен от дясната страна на врата на Уелър, и това рамо... Е, тя също щеше да е в лошо настроение, ако някое Чъки беше хруснало от нея.
- Добре като... - подсказа Мели.
- Като „ще видим“. - Отправяйки се към тезгяха, където съскаше един туристически котлон, Уелър разрови в една картонена кутия. - Вие, деца, се връщайте в койките си! Най-добре за Том сега е да го оставим да почива.
От изражението на лицето му Синди мислеше, че Люк ще спори, но той само кимна и бутна стола си назад, при което се чу изстъргване по пода.
- Само му кажи, че сме били тук, става ли? - каза той на Уелър.
- Може ли да дойдем утре сутрин? - попита Синди.
- Да видим какво ще ни донесе утрото! - каза Мели и потупа ръката на Синди по начин, по който човек потупва кутрето си, за да го окуражи да направи пиш. - Става ли?
- Това изглежда ли ти добре? - Синди хвърли поглед към Люк, чието изражение се губеше в мрака, а после върна вниманието си към жълтия конус светлина, която фенерчето им хвърляше по пътя, и се заслуша в скърцането на обувките им по снега. Луната нямаше да изгрее още няколко часа, което я устройваше прекрасно. Всеки път, щом я видеше, не можеше да спре да мисли за нея като за някакъв ококорен зеленоок циклоп, а за нощното небе - като за клепач, на който е нужен цял месец да се отвори и затвори бавно.