- Нали каза, че можеш да се справиш с раните?
- О, да. - Уелър не беше и наполовина лекар, но всеки войник, дори стара, разнебитена развалина като него, имаше представа от полева медицина. - Том е силен, той е млад. Трябва да оздравее. Дяволски късмет е, че нямаше ухапвания.
- Той има късмет, че е жив. - Мели не беше висока жена, нито дори особено набита, но беше солидна като тухла. Също така беше свадлива и особено привързана към големи оръжия като онзи хромиран „Магнум 44“, който висеше високо на левия и хълбок. - Какво, по дяво- лите, е мислил? Да не се е опитвал да се убие?
- Не мисля, че знае какво е преследвал, Мели. - Един поглед към Том в окървавения бял камуфлаж и към тези лоши прорезни рани и първият му импулс беше да набие малко разум в главата на момчето. - Просто трябва да му дадем време и малко пространство, за да преживее това.
- Пространство? Стоя в кулата повече от седмица.
- Остави момчето на мира, Мели! Става ли? - Уелър разтърси пакетчето, преди да го разкъса и да изсипе съдържанието в чашата. - Знам какво правя.
- Дали? - На слабата светлина на котлона сивите и очи бяха като камъни, а устните и бяха пурпурни. - Защото започвам да се чудя, Уелър. Никой не е крайно необходим, нито дори Том.
- Исусе Христе! Дано се чуваш! - Разгневен, той се обърна и подпря задник на кухненския плот. - Том е единственият по рода си в този лагер. Помисли какво са готови да направят Люк и Синди за него! Гарантирам ти, че никое хлапе няма да се жертва за теб или за мен.
- Том е полезен само докато е придобивка, Уелър, а не отговорност. Последното, което ни трябва сега, е той да реши, че онова момиче е живо и че мисията му е да го проследи.
Уелър трябваше да положи усилие, за да не допусне раздразнението да стигне до лицето му. Защото точно това беше нещото, което Том мислеше и желаеше. „Там беше щеката, Уелър. Там беше глокът. Кажи ми, как бих могъл да пренебрегна това! Ако тези Чъкита са я измъкнали, ако има и най-слаба възможност тя да е жива...“
- Защо не се фокусираш върху факта, че е излязъл от проклетата кула и че се върна? - Въпреки това Уелър си помисли, че този факт беше повече въпрос на късмет, отколкото на нещо друго. Ако онова Чъки не си беше показало лицето, Уелър не беше сигурен, че Том щеше да се върне. Можеше да си представи как момчето тръгва, търсейки знаци за това къде са отвели Алекс, което не беше чак толкова откачено, колкото звучеше. В това, което Том каза за цялото фиаско на възвишението в нощта, когато взривиха мината, и за начина, по който онези Чъкита продължаваха да идват, имаше много смисъл, по дяволите. - Точно сега той иска да говори, затова аз слушам.
- Да, и се обзалагам, че ти си много отзивчив. - Очите и внезапно станаха като цепки. - Обеща ли да му помогнеш да я търси?
Беше малко объркващо, че тя стигна до това заключение толкова лесно.
- Не точно.
- О, за бога... - изпухтя тя. - Какво си казал?
- Че когато свършим с Рул, ако има някакви знаци, някаква насока... ще му помогна.
Устата на Мели се откачи.
- Тя е мъртва, Уелър. Той базира надеждите си на една щека и на пистолет, които дори не са нейни.
- Виж, Мели, той не е толкова отнесен, че да не вижда, че това е лудост или поне твърде малко вероятно в най-добрия случай. Но ти не беше горе на това възвишение. Не носиш неговото тегло. Последното, от което има нужда, е да му натриваме носа или ти да се бъркаш, да четеш лекции...
- Ще правя, каквото мисля...
- Млъкни, по дяволите! - отсече той. - Мели, искам да ме чуеш хубаво. Том е войник. Той е умен и силен. Той е пo-смел и по-предан от почти всички, които някога съм познавал...
- И достатъчно луд да отиде горе сам...
- Защото все още има сърце за разбиване - изстърга Уелър. - За бога, Мели, помисли за една проклета секунда! Том не яде, едва спи. Той скърби. Намерил е пистолета и се е хванал за този малък мехур надежда, но това е нещо крехко, както и душата му, а аз няма да съм човекът, който ще я смаже. Знам, че накрая трябва да се откаже. Мисля, че той също го знае. Но хората го правят по собствен начин и когато са готови. Той още не е готов, но ще бъде. Този бой всъщност беше нещо добро.
- Как стигна до този извод?
- Няма нищо по-добро от малко преживяване, приближаващо те до смъртта, за да те накара да преоцениш достойнствата на живота - каза Уелър, но не се усмихна. - Момчето едва не си загуби главата днес и това го е изплашило адски. Сега той говори и това е добре. Но може да тръгне навсякъде. Ако го притиснеш твърде много, той ще се затвори обратно в себе си. Това прави Том: справя се с нещата по свой начин.