- Като отива на езерото сам?
- Да, да. - Тя го уморяваше. - Може ли да приключим с това вече? И трябва да го признаеш на хлапето, други момчета щяха да се свият в черупките си и никога да не излязат от нея след такъв бой.
- Боже мой! - Погледът и се изостри. - Ти му се възхищаваш. Какво е той? Момчето, което винаги си искал да бъдеш, но никога не си бил? Или има нещо повече? Не ми казвай, че те е грижа за него! За бога... той е инструмент, Уелър!
- Всеки ще ти каже, че трябва добре да се грижиш за инструментите си, ако искаш да ти вършат работа.
- Не ми пробутвай твоите простонародни каубойски глупости! - изсумтя тя без следа от хумор. - И кога стана внезапната промяна?
„На възвишението. Когато я чух да вика и него да отговаря, а той едва не се уби, за да стигне до нея. Тогава осъзнах точно какво съм направил и че нищо, дори отмъщението, не заслужава това.“ Ако някой някога е трябвало да забрави миналото... Но той се съмняваше, че беше мъдро да сподели това с Мели, която беше положила свои собствени клетви за вярност, нито една от които към него. Обръщайки и гръб, Уелър разкъса второ пакетче. Ароматът на силното разтворимо кафе го удари в носа, както винаги. Това беше нещо толкова хубаво, че го болеше, щом си помислеше, че може да дойде време, когато това просто удоволствие също ще изчезне. Никой нямаше да изнася кафе на зърна или да произвежда разтворимо кафе за години напред, може би дори десетилетия.
- Казвам само, че разбирам какво му е. Също така мисля, че е в наш интерес да се захванем с това, което го притеснява по отношение на Чъкито. Просто не съм сигурен, че ни е казал всичко.
- О! - Той на практика чу как веждите и се извиват. - Какво, мислиш, премълчава?
- Не мисля, че е съзнателно - каза той, потупвайки пакетчето кафе така, че гранулите да излязат в бавен поток. - Просто имам предчувствие. Мисля, че той знае нещо, но просто не може да го напипа. Разбираш ли какво казвам? Все едно да видиш някого в тълпата, за когото си готов да се закълнеш, че ти е познат, но не можеш да си спомниш името му, нито как сте се запознали. Все едно, мисля, че трябва да стоя с него известно време, да не го притискам, да го оставя да се успокои... И каквото и да го притеснява, ще намери начин да излезе наяве.
„С малко помощ, разбира се.“ Но Мели нямаше нужда да го знае.
- Най-добре за него сега е да почива, после ще го пратим навън с децата. Те ще го закотвят по-добре от всичко друго.
- А-ха. - Пауза. - Чудя се колко добре ще се разбирате с Том, когато стигнем до Рул.
Сърцето му пропусна удар. „Полека! Не и позволявай да те предизвиква!“ Той се опита да отпусне ядно щръкналата си челюст.
- Да, какво се чува за това все пак? Колко още ще седим тук?
- Не ти ли харесва да седиш тук?
Той разбърка, гледайки как течността се завихря и потъмнява.
- Просто питам.
Още една пауза.
- Трябва да чакаме.
Той обърна поглед.
- Какво?
Тя го удостои с мразовита усмивка.
- Ами, да видим! Ти си малко бинтован, Том е целият в рани и само няколко от децата могат да се бият. Съгласна съм, че след като Том се върна, е най-добре да оползотворим времето му правилно. Вместо да тича без цел и посока и да търси момиче, което е мъртво, по- добре да направи няколко бомби и няколко огнехвъргачки.
- Но не затова чакаме - каза той. - Той разполага с много огнева мощ, която може да сподели с нас. Оттам взехме експлозива С4. Така че защо е забавянето?
- Какво те интересува? Честно казано, мислех, че ще си облекчен. Всяка секунда забавяне е секунда повече, в която Том не знае точно колко си го излъгал.
Въпреки нежеланието си да се поддаде на емоциите, той почувства жегване от страх.
- Не си спомням ти самата да беше особено откровена.
- Вярно, но ти и Том сте като кръвни братя, а така внезапно... Замислял ли си се, че може да е по-добре, ако той никога не се оправи?
Той я погледна рязко.
- Дори не си го помисляй!
- Все някой трябва да помисли и за това. - Тя разпери длани, които бяха загрубели и закалени като всичко останало у нея. - След като Том открие истината, няма да се изненадам, ако не може да реши дали да те хвърли на Чъкитата, или да те убие бавно, много бавно.
- Защо не оставиш на мен задачата да се тревожа за това?