- Но какво е правило онова момиче там? Бяхме толкова внимателни. Насред нищото сме. Зимата няма да свърши още месец или два. Няма причина никое хлапе да се мотае там, където изобщо не е имало деца. И е била навън през деня. Джейдън, ами ако се адаптират или отново се променят? - Бог знаеше, че вече имаха достатъчно проблеми и без да трябва да се тревожат, че човекоядците ще превземат и дните им.
- Не знам, Хана. Ако е така, не можем да направим много по въпроса. Нека го отбележим като поредната свръхестествена мистерия, а? - Той се отблъсна от маcaта и и се усмихна. - Или Божие чудо? Какво ще кажеш за това?
- Недей! - Очите и се извъртяха към книгите. - Не ми се ядосвай!
- Да се ядосвам ли? О, Хана! - Имаше кратка тишина, а после тежките стъпки на ботушите му, докато той се отправяше към вратата. - Иска ми се да можех, защото тогава щеше да е много по-лесно.
38
Вече два часа говореше предимно той. Разказваше истории от времето след Виетнам.
- Разпарям си крака с триона и си мисля: „Няма начин да отида в спешното!“. Затова се замъквам при съседката си, която беше лекарка, и и показвам...
- Н-някой... някой ги е н-направил.
Историята беше забравена и Уелър изостави отпуснатата поза. „Вече говорим.“ Беше настанил Том в койката си и сега забеляза, че очите на момчето са изцъклени, малко разфокусирани. Оставяйки собствената си чаша на пода, Уелър плъзна пръст по едната китка на Том и усети бавния му стабилен пулс. Том беше костелив орех, но дори той не можеше да се бори с два ксанакса. Алуминиевият им вкус беше прикрит със силно кафе и захар. „По-добре да живеем чрез химия.“ Мрачна мисъл, но съвсем подходяща.
- Направил ги е? - Когато не получи отговор, Уелър разтърси леко момчето. - Том?
- Ъ-ъ... - Той се разбуди и преглътна. - Ами... По-скоро като... - Том беше поставил чашата на гърдите си, но когато се опита да пие, тя едва не се изплъзна от отпуснатите му пръсти.
- Чакай, дай да взема това! - Уелър нежно изтръгна чашата и я сложи долу до неговата. - Кажи ми какво видя!
- Те са различни.
- Повече от един?
- А-ха. - Том кимна летаргично. - Момче в... в дърветата.
- Момче. Чакаше ли?
- Не. - Главата на Том се килна наляво, после надясно. - Гледаше. - Той облиза устни. - Трябваше да... да ме нападне. Бях пребит. Ранен. Ако бях взел бравото, вероятно щях да го очистя, но ако е имало още... не знам дали щях да се справя. Само че момчето... не го направи. То се... учеше? Не, не е точно така. Изучаваше. Може би дори... двамата бяха някак свързани.
- Свързани? - това привлече вниманието му. „Мили боже, не ми казвай, че той е разбрал как!“ - Откъде знаеш, Том? Как така свързани? С момичето?
- Да. Прос-с-с... усещане. Мисля, че имаше и други.
- Още Чъкита? Там, в дърветата?
Том отново кимна. Кожата му беше по-бледа от превръзките.
- Но ми се стори, че... видях и мъже.
Уелър усети как слюнката залепва езика му.
- Какво?
- Мъже. Стари. Поне двама, може би трима. Те...
- Наблюдаваха - Уелър довърши вместо него. Стомахът му се вледени. - Може би оценяваха?
- Или работеха заедно. Така мисля. - Измъквайки дяс- ната си ръка изпод дебелото одеяло, Том я задържа нестабилно пред лицето си, преди да я обърне бавно, за да покаже на Уелър мрежата от разрези и ожулвания. - Няма никакъв смисъл. Това момиче можеше да дойде за мен по-рано. Аз бях... - Очите му се завъртяха и отплуваха, после постепенно се фокусираха. Думите му станаха по-размазани. - Аз не... аз не внимавах. Т-тя се показа, едва след като...
- След като си си порязал ръцете. Когато вятърът е сменил посоката и тя е уловила миризмата ти. - Това значеше нещо, което Том не казваше: че момичето, момчето, онези другите Чъкита и мъжете вероятно бяха дошли от някъде относително наблизо... и, по дяволите!
- Нейните... нейните очи. Из-изчанчени. - Том потри бавно с ръка устата си. - Д-дрогирана.
Въпреки че се беше подготвил за това, думата го повали.
- Дрогирана. Мислиш, че са и дали нещо?
Том премести глава в бавно преднамерено кимване.
- Когато си извън з-загражденията... н-не спиш. Не можеш.
- Защото има хапчета. - Уелър знаеше точно накъде отива това. Стандартният виетнамски мит беше, че всеки американски войник е някакъв откачен наркоман. Пълни глупости. О, той познаваше неколцина пушещи трева и други, които си падаха по хероин или пушеха хероин. Не беше вярно, че армията се стараеше това да се случва. Бащата на Уелър беше служил като пилот по време на Втората световна война, когато Военновъздушните сили са си умирали от радост да раздават малките хапченца: добрият старомоден спийд, който Уелър също беше използвал доволно някога. Случвало се беше да гълта таблетките като бонбони. Нямаше друг начин да останеш буден и да бъдеш нащрек. Това обаче можеше страшно да те прецака. Сривът, който настъпваше по-късно, беше толкова лош, че те караше да мислиш, че никога няма да можеш да се изкопаеш от дупката, в която си изпаднал.