Имаше и други хапчета, които правеха много повече. Те не само те държаха буден, но изключваха съня напълно. Уелър познаваше много момчета, които бяха се подложили на опити доброволно, като морски свинчета. По дяволите, самият той беше работил върху тях. За тези войници всичко беше за предпочитане, пред това да поемат риска, при положение че очакваната продължителност на живота на картечар в гореща точка беше около осем секунди.
- Или намираш хапчета. Аз никога... бях твърде уплашен, че ще ме объркат по начина, по който армията... - Том спря рязко.
„Започваме. Ето за това беше всичко.“
- Какво за армията, Том? Какво са направили? -Том продължи да мълчи и Уелър го притисна: - Във Виетнам имаше доброволци. Правеха експерименти. Не само с ЛСД, зарин или BZ111. Говоря за наркотици, които те правят адски добър в убиването...
- Мисля, че може да са опитали и това - прошепна Том. Излезе бързо, сякаш знаеше, че потъва, и трябваше да го изрече. - Защото трябва да останеш нащрек. Не можеш да се оставиш да заспиш. Живееш със спийд и със страха или само със страха.
- Или си мъртъв.
- Или сънуваш - каза Том. - Това е също толкова лошо. Сънищата... те превземат като спомени, докато не започне да изглежда, че си в бутилка, няма как да се измъкнеш, а сънищата и реалните неща... всичко се смесва. Затова психиатрите... те имат много хапчета. - Той се изсмя грачещо. - Наричат го „контрол на щетите“. Държат най-лошото за момчетата, които са близо до фронтовата линия, оставят ги да почиват, после им дават прилично ядене, а също така ги захранват и с всевъзможни хапчета. Затова вземаш това, което военните психиатри ти дават, а също и някои други неща.
- Черен пазар?
- Някои. Да. Но ако вземеш твърде много или от грешния вид...
- Полудяваш.
- По-лошо. - Петната под очите на Том бяха посинели като натъртвания. - Нищо не може да те спре. Потъваш в този... този бяс. А онова момиче... очите и. Кървави очи.
- Какво? - каза Уелър рязко. - Имаш предвид кървясали, нали? Като при лош махмурлук?
- Не. - Главата на Том се поклати, а гласът му се беше стопил като вода по водосточна тръба. - Не, не, не... нямаше бяло. Само червено и черно.
„О, откачено копеле, наистина си го направил този път.“
- Виждал съм нещо подобно - каза Уелър. - Във Виетнам ги наричахме берсерки121.
- Така ли? - Устните на Том изтъняха в немощна гримаса. Очите му се затвориха. - Ние не.
- Не ли? - Уелър почака, но нямаше нищо, дишането на Том се беше успокоило. - Том?
Той не отговори. Дълбоките линии, причинени от умора и от скръб, все още бяха там, но мускулите му се бяха отпуснали в съня. Това беше добре. Уелър беше научил повече от достатъчно, за да стигне до извода, че може би всички те бяха в истинска беда. Ако имаше възможност Чъкитата да бъдат манипулирани, имаше един човек, който беше достатъчно луд и достатъчно умен, за да го постигне, и Уелър го познаваше. Светът беше отишъл по дяволите преди почти пет месеца. Достатъчно време, особено ако си добре снабден, бива те в планирането, обичаш да експериментираш и имаш трениран ум. Бог му беше свидетел, че този мъж беше подхранвал и неговия глад за отмъщение достатъчно дълго.
„И какво, по дяволите, ще правя сега?“ Уелър плъзна ръка по челото си и изобщо не беше изненадан, че дланта му беше овлажняла от вкиснала пот. Цялата тази грозна работа беше излязла от контрол. Беше се променила в нещо, което той не разпознаваше. Той трябваше да се оттегли още след взривяването на мината. Просто да си събере багажа и да си тръгне. За бога, не беше ли отмъстил за Манди все още? Питър беше мъртъв, Рул едва ли беше много далеч от гибелта, а безценните им малки Чъкита бяха на път към дома. Не трябваше ли това да е достатъчно за него? Защото той беше получил своето отмъщение, но имаше и думи за... края на света. Откровения. „А аз дори не вярвам в тези глупости.“