Трябваше ли да се бори с това? Да направи нещо? Дали изобщо трябваше да се опитва? Да, той можеше да рискува и като войник на войник да каже на Том това, което знаеше. Но Мели беше права. Том беше на ръба, беше там от доста време и нямаше начин да се предскаже каква щеше да бъде реакцията му. А да се остави да го убият, докато се опитва да бъде честен, беше нещо, което нямаше да помогне на никого, при положение че дори той не беше сигурен за това какво се случва и не можеше да обхване цялостната картина. Всичко, което имаше, бяха късове и частици, предположения и съмнения. Щеше ли да бъде по-добре да се измъкне сега, докато все още имаше тази възможност? Да си изгради нов живот някъде, където не го познават, и да изживее времето, което му оставаше?
„Но тук има деца, които едва започват живота си. Има го и Том, който носи скръб, с която не би трябвало да се справя сам. И ние ги забъркахме в това.“ Без съмнение Мели смяташе, че и децата са заменими. Но Уелър просто не знаеше какво трябва да прави, кое беше по- безопасното и кое беше по-малкото зло.
Том внезапно пое въздух, сякаш току-що беше намерил нещо в тъмните ъгли на ума си и го влачеше към светлината. Когато Уелър погледна, очите на момчето отново бяха отворени и бяха толкова ясни, сякаш гледаше в чистата дълбока синева на Горното езеро.
- Какво? - попита Уелър.
- Зомбита - каза Том много ясно. - Наричахме ги зомбита.
ТРЕТА ЧАСТ
ТОЧКА НА ПРЕЧУПВАНЕ
39
Десет дни след лавината, в първата седмица на март, Алекс залиташе по пътя между останките от една полуразрушена хижа и трудно различима противопожарна просека някъде западно от мината и югозападно от Рул. Поне тя мислеше, че е запад-югозапад. След изминалите дни в следене на дирята тя имаше много грижи. Например да намери храна, преди да се превърне в такава.
Имаше прясна кръв в устата и и огромна цицина отзад на главата. Не и трябваше огледало, за да види отока под лявата буза, където Пъпчивия я беше изпердашил не толкова отдавна. Боже, беше усетила юмрука на хлапето като вилицата на мотокар.
Беше се отправила към заслона и към онази странна могила, която беше видяла по-рано, но на половината път дотам или беше паднала, или се беше спънала, не бе сигурна. Ботушите и вероятно се бяха заплели, докато вървеше слепешката през снега. След като падна, се остави да потъне, да се зарови, така че студът да свърши работата си: да прогори плътта и чак до мозъка. И може би да превърне чудовището в купчина пепел.
„Боже, моля те! Моля те, помогни ми! - Трябваше да се бори. - Не мога да се пречупя. Не мога да се предам. Трябва да остана вярна на себе си, независимо какво иска Вълка или какво мисли.“
Алекс започна да плува, да се влачи на ръце и колене.
Подобно на охлюв тя извайваше следа през снега по пътя си към порутения заслон, който се намираше близо до завесата от ръждясала пилешка мрежа. Ако Пъпчивия беше стискал още няколко секунди врата и, тя щеше да е мъртва.
Вече стоеше на колене пред могилата. Неравен от снега, хълмът беше висок около метър и стоеше от южната страна на заслона, където имаше най-много светлина и топлина. Тя се взря в могилата за около десет секунди или може би трийсет. От богатата тъмна земя се носеше аромат на глина. Миризмата и напомняше донякъде на изветряла бира.
А след това очите и се спряха на нещо малко и черно върху бяла кръпка.
„Не мисли, Алекс! - Тя проследи с очи още едно мъничко черно капаче. - Бори се! Трябва да се бориш. Просто го направи!“
Защото положението беше лошо. Наистина много лошо.
Преди десет дни:
Спомените и от станалото след лавината бяха смътен, несигурен колаж, разбираем точно толкова, колкото и някой лошо монтиран клип в YouTube. Това, което първо достигна до нея, беше едно ритмично люлеене като клатенето на малка лодка при мъртво вълнение. Гърдите и пламтяха, измъчените и бели дробове буквално изгаряха, въпреки че тялото и трепереше от студ. Умът и беше като завихрен в мъгла, докато тя се люшкаше напред-назад, напред-назад. А после отново пропадна, потъна в мрачните води на безсъзнанието. Вероятно беше успяла да изплува няколко пъти - като перископ, който изскача за един бърз поглед.
Накрая, докато се връщаше в съзнание, усети първо ръка, която обгръщаше тила и. След това започна да пада и се приземи върху... Легло? Лодка? Главата и се маеше, но също така се издуваше като балон, разширяваше се. Чудовището нарастваше и се протягаше, сякаш му бяха изникнали ръце, длани и пръсти и търсеше нещо, някой, когото да сграбчи. Тя беше много отпусната, почти спокойна, което беше странно, като се имаше предвид студът и непрестанният натиск върху гърдите й като от ток на здрав ботуш.