Веднага щом тежестта му освободи краката и, тя го избута напълно. Непохватна като рак се измъкна от спалния чувал. Тялото и беше наелектризирано, сякаш всички прекъсвачи по веригата са били пренастроени, а връзките - върнати към живот. Тя чу неясното тракане на вдигнати затвори, стърженето на метал и разбра, че другите, където и да бяха те - тя беше толкова уплашена, че беше изгубила от очи дори Вълка, - бяха вдигнали оръжията си. Не и пукаше. С ножа на Леопарда вече в ръка, тя се изправи с вик и ужасена изкрещя през сълзи:
- Махайте се, махайте се, махайте се!
Освен Вълка и Пъпчивия, който сега стенеше и се лигавеше на снега, имаше още трима други: Марли - дългурестото хлапе с растите, което тя помнеше, и две по-малки момчета, вероятно второкурсници и очевидно братя. Еднакви чипи носове, еднакви свински очички. Косите им бяха или много тъмнокестеняви, или черни; и двамата бяха насочили автомати бушмастър към нея. По-високият брат беше нервак и ментовият съсък на безпокойството му се процеждаше през порите му. За разлика от него брат му беше по-закръглен, по-нисък, по- спокоен. Тя си помисли: „Бърт и Ърни131“.
Вълка се беше изправил на крака. Изражението му - като на Крис от някой друг живот - беше напрегнато и съсредоточено, но не изтеглено в хищническото озъбване, което придобиваше точно преди да се прицели в следващото си детско меню. Секунда по-кьсно тя долови издайническия пукот, припламването на борова смола от огън, който гореше твърде буен и много жарък. Въздухът натежа като покривка, когато Променените заговориха на техния странен, неразбираем език. Заседналото в мозъка и чудовище се премести и се опита да подуши, сякаш щеше да се включи в разговора. Или само щеше да я вкара отново в главата на Вълка, както се случи в тунела, когато мината се срина.
„О, не, няма. - Устата и беше изтръпнала, сякаш в нея имаше работлив малък паяк, който беше оплел мрежа върху езика и. Дали Вълка я беше целунал? - Не, не, това беше сън.“ Или може би това искаше Вълка: той и тя заедно. Усещаше ново разгаряне на истерията, докато самоконтролът и се опитваше да се справи. „Не се е случило. Ти не го искаш, не го искаш. Беше чудовището, всичко това беше работа на чудовището.“ Беше ли се пресегнало към собствения си вид, когато тя се отнасяше и бавно се задушаваше под снега? Тя си спомни онзи странен момент, в който умът и трепна и отстъпи, и как тя беше видяла поле от сняг, счупени дървета и скали...
„И щека. Боже мой, не е било ярката светлина в края на тунела. Отново съм била в главата на Вълка. Той ме е търсил след лавината, опитвал се е да разбере къде съм под снега.“
Това беше единственото обяснение за това защо още е жива. Когато беше припаднала за последен път, а от смъртта я деляха минути, чудовището беше хлъзнало примката си и беше изпълзяло навън като черни филизи. Защото подобните неща се привличат.
- Какво искате от мен? - гласът и потрепери. Ножът на Леопарда се разклати и тя го стисна с две ръце, за да го закрепи. Алекс беше изгърбена, беше и много студено и трепереше неконтролируемо. Косата и висеше на ледени буци, въпреки че парката и беше... суха? Как беше възможно? Дрехите и бяха още мокри. „Чакай, чакай малко! Дъхът и заседна в гърлото. Парката ми беше подгизнала. Как може...“
Погледът и се плъзна по дясната ръка и тя веднага забеляза защо тази парка беше суха. Тъмносивият цвят беше различен. Беше и твърде голяма, а маншетите висяха хлабаво около китките и. Издуваше се на гърдите и явно беше предназначена за някой много по-голям и по- мускулест от нея. Парката всъщност и напомни за полото на Том, което той и беше дал в Уакамау, след като я беше отнесъл кървяща, в безсъзнание и подгизнала в своя лагер, а после я беше измъкнал от мокрите и дрехи, за да я затопли.
Очите и се стрелнаха към Вълка, който вонеше на пот, сварени черва от енот и влажно желязо. Кръвта беше образувала коричка върху половината му лице. Онзи камък... Тя си спомни, че беше ударен. Беше достатъчно шокирана, след като забеляза това, а после осъзна, че той носи само обемист вълнен пуловер, върху който беше завързал вълча кожа. От жилките кехлибар в кожата тя разбра, че тази качулка е нова и замества онази, която Леопарда беше откраднал, когато Черната вдовица превзе глутницата.
Тогава тя си даде сметка, че Вълка и беше дал своята парка. Нейното мръсно бяло палто, все още мокро, беше разстлано върху скалите близо до огъня.
По-късно тя щеше да оцени и огромния риск, който Вълка беше поел. Денят, в който се беше събудила, беше ясен. Съдейки по струите силна светлина между дърветата, беше някъде към средата на сутринта, може би дори наближаваше обяд, а Променените бяха все още будни и все още се движеха. Хората на Вълка бяха нощни птици и само този факт трябваше да и подскаже колко отчаяни трябва да са и колко опасна беше настоящата ситуация. Мината я нямаше. Много Променени и затворници бяха мъртви, а тези, които се бяха измъкнали, бяха някъде наблизо и сигурно бяха гладни, а тя беше прясно месо. Ако някой от тях доловеше миризмата и, щеше да бъде равносилно на това да бие звънеца за вечеря. След като Вълка и екипът му са я извадили от ледения гроб, е трябвало да си проправят нови пътеки или да рискуват да бъдат надвити.