А Вълка ги е накарал да спрат и да запалят огън. Съблякъл е подгизналата и парка и и е дал неговата, за да я спаси от замръзване и от смърт. Беше точно това, което Том беше направил, което и Крис би сторил в същата ситуация. Вълка правеше каквото може, за да я запази жива и да я стопли.
- Защо? - го попита тя. - Какво искаш от мен, Вълк? Какво искаш?
Алекс получи частичен отговор, когато Променените се приготвиха да тръгнат и Вълка и подаде зелена брезентова медицинска полева раница.
Беше виждала такава преди. Баща и веднъж беше прибрал нещо подобно в багажника на патрулната кола, защото ченгетата по подразбиране бяха първите, които се отзоваваха на местопроизшествие. Неговата не беше напълно оборудвана. Вътре имаше само най-основни неща, необходими да се запази животът на размазан човек до момента, в който пристигне линейката.
Тази раница беше много различна. Тя имаше хиляди джобове и капаци и беше заредена за всякакви ситуации. Имаше бинтове, марли, глюкоза на таблетки, спринцовки, ножици, няколко дузини пакети с антибиотици и дори специални марли за бързо сьсирване, които полевите медици използваха, за да спрат кървенето възможно най-бързо. Кинкейд би дал кучешките си зъби за нещо такова.
Тя беше наясно за какво се използва тази раница и вече се досещаше защо Вълка беше поел толкова рискове, за да я спаси. Той знаеше, че тя има основни познания. Все пак беше изял част от рамото и, а после я беше видял да превързва раната. Вярно, Вълка може би се беше привързал към нея, може би я искаше... Но за него тя беше и много ценен затворник - полева сестра с комплект умения, които можеха да се окажат много полезни.
На Горния полуостров зимите бяха дълги, не се очакваше пролетта да дойде още месец и половина. Дните бяха толкова смразяващи, че когато и да отиваха на лов Вълка и екипът му, винаги се заравяха дълбоко в чувалите си и във всяка дреха. Алекс спеше с ботушите, стиснати между коленете и, и с бутилка топла вода до корема, за да се предпази от замръзване.
Все по-често Вълка и хората му ловуваха и през деня, защото тогава оскъдният дивеч излизаше и се движеше наоколо. (Или може би Променените се променяха по други начини. Ако започнеха да владеят и дните... щеше да бъде лошо.) Толкова далеч от Рул вече нямаше спирки за презареждане като еквивалент на „Макдоналдс“, нямаше редовни следи от дивеч, нито пътека, която те биха могли да следват. Това значеше, че не можеха да разчитат на удобно стадо, което да подкарват от едната къща за забавления към другата. Така че вече нямаше купони, нямаше пиене, нямаше секс, нямаше разпускане в събота вечер.
Това се отразяваше и в липсата на редовни доставки за нея. Понякога ядеше, когато и те ядяха - в зависимост от това дали човекът, когото бяха уловили, имаше раница. Ако горкият човечец имаше такава, тя можеше да открие пастърма или овесени ядки, или сардини. Веднъж дори откри тънък пакет котешки лакомства, които обещаваха да поддържат венците в добро здраве и да изчистят всичкия гаден зъбен камък. „Хрупкави отвън, меки отвътре.“ Каквото и да станеше.
Най-често обаче тя не получаваше нищо, защото Вълка се връщаше с празни ръце. После тя премина на вкаменени изсушени шипки, увехнал папур и изсъхнали гъби кладница. И забравете популярните романи, в които героинята размишлява как ще изглежда суровият бор в краен случай. Ха! ХА! Пиенето на терпентин щеше да е по-лесно. Ако свареше кашата, ставаше, но Алекс не беше подготвена за това, което се случваше с водата. Тя ставаше ярко кървавочервена. Толкова подходящо. От друга страна, след като шипките и боровете съдържаха много витамин С, тя нямаше да умре от скорбут.
О! Ура!
Нещо ги преследваше през последната седмица. Животно, въпреки че Алекс не беше сигурна какво точно. Миризмата беше позната, но все пак мъчно определима и я караше да мисли за Призрак - нейния синеок ваймаранер - и за пътя за Рул, където беше видяла вълците и онзи жълтоок алфа мъжкар. Каквото и да беше това, не беше вълк, не точно. Тя все оше не го беше забелязала, но си отваряше очите, а носът и беше нащрек. Всяко животно, което беше гладно и достатъчно отчаяно, щеше да рискува да нападне човек. Или може би търсеше само остатъците? Имаше лош късмет, ако беше така. Хората на Вълка чупеха дори костите, за да изсмучат всичкия вкусен костен мозък. Ако не друго, то един полъх от качулката на Вълка трябваше да накара животното да избяга.