„Всички гладуваме.“ Тя смушка бора, като се движеше много бавно, наясно с блесналия поглед на Пъпчивия, с настоятелната груба мъгла на глада му и с това колко отблизо я следеше неговият мозберг. Последното, което и трябваше, беше той да не разбере правилно внезапното и движение и да и пръсне мозъка заради скапано парче сварена кора. Като се имаше предвид колко беше прегладнял, можеше да го направи, а после да моли Вълка за прошка: „Да, шефе, знам, лоша преценка“. Гладът на Пъпчивия също смърдеше - аромат на ферментиращ плод. „Чудно, дали и аз мириша по същия начин.“ Никога не се беше замисляла много за това. Вероятно за Пъпчивия и за другите тя миришеше на недопечена пържола. „Хубав южняшки сос, сочна и недопечена, за да се топи мазнината, когато отхапеш...“
- Боже, какво не бих дала за една пържола! - каза тя. (Вляво от нея долетя отговорът на Пъпчивия, беше полъх от аромат на гнило и глад. Нищо изненадващо.) Само ако Пъпчивия не беше бързал толкова да се върнат вътре! Навън беше забелязала пилешката мрежа и си беше помислила: „Градина?“. Тези смачкани тенекии не говореха в подкрепа на това, но си струваше да се провери. Тя би убила за сбръчкан стар картоф или съсухрен морков.
Също така близо до градината, срещу един заслон, имаше странна могила, която миришеше на пекарна. Купчина за компостиране? Беше възможно. Неща, които още не бяха изгнили - особено при този студ: огризани динени кори, вкоравени сърцевини на ябълки. Полуизядени царевични кочани. Банановите кори съдържаха калий. Тя би взела всичко, което можеше да намери. Щеше да го свари, да го глътне и да не му мисли много-много. Ами разнебитеният заслон? Хората оставят всякакви неща по чекмеджета, напъхани в раници, висящи от куки и греди или натъпкани в долапчета. Вкаменени закуски. Бонбони. Енергийни блокчета. Малки кутии стафиди и торбички с ядки. Само при мисълта какво би могла да намери, слюнката се събра на езерце под езика и.
„А там може да има и неща, които бих могла да използвам.“ Заслоните бяха чудесни места, на които да търси оръжия. Всичко би свършило работа, тя не беше капризна. Пирони, стар чук. Въже. Електрически кабели. Остриета за трион. Би било най-добре да намери пистолет, но и патрони за пушка биха свършили работа. Може да ги отвори, да извади барута и да направи гърмяши пръчки. Нещо.
Но трябваше да е предпазлива. Този път имаше повече свобода. Вълка я беше оставил да тършува и и беше позволил да задържи ножа на Леопарда. Нямаше начин да рискува това. Ножът и огнивото бяха единствените и инструменти за оцеляване. Без тях щеше да бъде мъртва, когато и ако успееше да избяга.
„Когато и ако? О, мечтай си, скъпа!“ Честно казано, в някои дни дори тя се дразнеше на себе си. Беше като да седи в „Титаник“: „Просто потъни вече!“. Тя винаги имаше охрана. И къде тогава щеше да скрие тези прекрасни оръжия? Ако я хванеха, можеше да се сбогува с малките си тършувания. Тогава щеше да умре от глад. Тя смяташе, че Вълка може би я защитава, но едва ли щеше да приеме добре налагането с железен лост. Ако изобщо можеше да го фрасне с такъв. Защото вече имаше нож. Това, че Вълка и позволи да го задържи след онзи първи ден, беше истинско чудо. Дали не трябваше да се направи на Принцесата булка141, да се прокрадне през нощта и да резне няколко гърла? Да се пресегне, докато Вълка лежи и сънува своите щастливи, енергични малки вълчи сънища и да изтръгне сърцето му?
„Не. Събуди се!“ Тези неща ставаха само в същите онези книги, в които героинята набива сурова кора от бял бор. А това беше истинският живот.
Но тя имаше мотив. Имаше възможност. Знаеше точно къде са сънните артерии и колко дълбоко да клъцне. Ако го направеше бързо, можеше наистина да се измъкне. Все пак бяха само петима срещу един. И какво чакаше тогава?
„По дяволите, не знам. Фокусирай се върху това, което можеш да направиш, става ли? Като онази градина. Трябва да я провериш. - Въздишайки, Алекс прибра ножа. - Само ако имах възможност...“
Пъпчивия се взриви. Без предупреждение, без сигнал за тревога от чудовището, без никаква промяна в миризмата му - наистина, колко по-гладно можеше да стане хлапето? Той го направи бързо, в пълна тишина, изстреля се като ракета, която тя забеляза единствено с ъгълчето на окото си. Ахвайки, Алекс вдигна рязко ръката си нагоре, точно когато юмрукът му летеше към лицето и.
Ударът беше заслепяващ, заслепяваща бяла детонация в лявата буза, точно под окото. От устата и се опита да изскочи вик, но ръката му се стегна около врата и и сграбчи челюстта. Издърпвайки я рязко нагоре, Пъпчивия започна да я влачи през хижата.