- Пъп... Б-б-бен! - тя изхриптя, докато се препъваше, загубила равновесие, сграбчила с ръце неговите. - Бен, н-недей! Сп-спри, спри!
Но Пъпчивия, момчето, което се беше наричало Бен Стимке, беше неутолима буря, беше в настроение за месо. Той я повлече през цялата дължина на стаята и я блъсна в стената. Главата и се удари достатъчно силно, за да замъгли зрението и. Беше като скок, спрян във времето. Челюстите и се хлопнаха. Болката изригна като червен блясък, когато зъбите и разкъсаха езика. Устата и се напълни с кръв. Давейки се, Алекс усети как ръката на Пъпчивия се премести и разбра веднага какво се опитваше да направи.
Паника обви мозъка и. Опитваше се да я убие, като я удуши, и тя още имаше шанс - коляно в слабините, удар с юмрук, може би да бръкне в очите му с пръсти. Но ако Пъпчивия затиснеше сънните и артерии в хватка, тя шеше да загуби съзнание за секунди и да умре за минути, при това с много по-малко врява.
Тогава си помисли: „Ножът“. Беше го прибрала в канията. Отпусна дясното си рамо, усука се и протегна пръсти. Беше отчаян ход, безнадежден, защото дори в безумието си Пъпчивия разчете позицията на тялото и. Бърз като пепелянка, той грабна ножа от канията и обърна острието, докато не насочи върха към лявото и око.
Кръвта и се смрази и тя спря да се бие. Можеше да види как щеше да продължи това нападение. Бърз проблясък на студената стомана и тя щеше да запищи, окото нямаше да го има, от ужасната дупка щеше да тече желе и кръв.
Те замръзнаха там, без да се движат, потрепвайки извън времето. Тогава Пъпчивия пое рязък подготвителен дъх и тя имаше време да помисли: „Не!“.
С оголени в озъбване устни той нападна. Ножът с бръмчене проблясна покрай лицето и, за да се забие в стената. От зелената кисела миризма, кипяща от кожата му, тя разбра, че колкото и Пъпчивия да искаше да изтръгне гръкляна и и да се натъпче с месото и - да почувства топлината му и кръвта и в устата си, - толкова му се искаше тя да страда. Беше я хванал и щеше да се наслаждава. Да се наслаждава с нея.
Алекс започна да се бори. Опирайки гръб в дървото, тя ритна, като се целеше в слабините на Пъпчивия. Но не беше както преди няколко дни в снега. Обхватът му беше толкова по-голям от нейния, че дори и дума не можеше да става за борба. Той се изви. Но това все пак и помогна, осигури и още няколко секунди, защото той трябваше да премести захвата си, за да се задържи. Щом той я пусна, тя успя да поеме глътка въздух с ужасното усещане, че диша през бързо огъваща се сламка, и това изобщо не беше достатъчно. Тя нямаше нищо, с което да се бори, и започваше да губи. Зрението и започна първо да се замъглява, после стана като проядено от молци.
Дълбоко в мрака чудовището се съживи като паяк, който пълзеше в пещерата на черепа и. Тя се премяташе в черния водовъртеж зад очите на Пъпчивия, гледаше как лицето и добива цвета на патладжан, как очите и се подбелиха и се показаха белите полумесеци. Краят на живота и се развиваше в миш-маш от образи: Пъпчивия я души, но само до момента, в който тя припада, после и позволява да се съвземе, влачи я по пода, оставя я да се събуди само толкова, колкото да го направи отново... три пъти, може би четири... със странния съдизъм на дете, което къса крилата на муха, преди да я размаже с крака си. Изчакваше я да изплува, да се върне в съзнание, за да почувства по-добре момента, в който зъбите му ще се стегнат около шията и, ще я разкъсат и кръвта ще шурне, за да измие бузите му с ярко, жилещо червено.
От... някъде... дойде тежко хлопване, което можеше да е по-рязко и силно, ако не беше памукът, запушващ ушите и. Секунда по-късно Пъпчивия изпусна едно внезапно болнаво „ъгх“ и натискът около врата и изчезна. Защо, тя не знаеше. Нещо ожули гърба и. „Дърво, стена... падам.“ Кашляйки, се приземи като купчина, увиснала като мокро пране. За няколко секунди тя се концентрира единствено в това да поема въздух през гърлото си, което беше твърдо като стебло на лале.
През мъглата, която минаваше за зрение, тя видя Вълка и Пъпчивия в другия край на стаята, изправени един срещу друг. Въздухът в хижата беше оживял, пукайки от жега, с парливото жило на убийство и студената стомана на яростта на Вълка. Кръв капеше от носа на Пъпчивия и той клатеше глава като бик. Приведен, със свити очи Вълка започна да обикаля. Пъпчивия се опита да го последва, но или беше още зашеметен от първия удар на Вълка, или просто беше отслабнал критично от липсата на храна, защото се препъна. Сграбчвайки шанса си, Вълка се спусна и нападна. Замаян, Пъпчивия се дръпна назад и се опита да се отмести встрани, но не беше достатъчно бърз. Забивайки се в него, Вълка обви ръце около кръста му и повдигна силно. Краката на Пъпчивия излетяха, когато Вълка го преобърна и го тръшна на пода. Главата на Пъпчивия отскочи от дървото с остър пукот. Крайниците му омекнаха, връзката между мозъка и тялото му примигна, когато Вълка се стовари върху него като скала. Стовари юмрука си като чук веднъж, два пъти...