Силен рев разтърси хижата. От мястото си на пода Алекс видя как Марли - дългите му плитки бяха все още заскрежени от студа - завърта дулото на мозберга от тавана, за да го насочи към двете момчета. Вълка и Пъпчивия замръзнаха в почти комична жива картина: Вълка възседнал гърдите на Пъпчивия, окървавеният му юмрук вдигнат за още един удар. Очите на Пъпчивия се подуваха и почервеняваха в маска от кръв. В комбинация с белезите от акне момчето изглеждаше сякаш кожата му е сдъвкана отвътре навън. Гърдите му бяха голям лигавник в червено. С всяко вдишване кръвта излизаше на мехури през разбития му нос.
Отляво на Марли бяха братята - Бърт и Ърни. От миризмата, която се носеше от зеления вързоп, който висеше от рамото на Бърт, тя разбра, че жената е била крехка и слаба, увенчана в плодов букет от гладуване, с много малко месо. Погледнато иначе, може би Вълка и екипът му бяха направили услуга на тази жена по същия начин, по който шерифите застрелваха елените, които бяха твърде слаби, за да осъзнаят, че са се залутали по средата на пътя през сурова зима. Ако беше това, наистина можеше да разбере гледната точка на Променените.
Уплаши я това, че можеше.
Вълка не уби Пъпчивия, нито го направи някой от екипа му. Това, което направиха, беше да го пратят да си събира багажа. Свита в ъгъла, с болки в гърлото и с пулсиращи бузи, Алекс остана неподвижна, докато Пъпчивия, който се движеше много бавно и сковано, навиваше спалния си чувал под бдителния поглед на Марли и мозберга му.
„Не ме забелязвай! - Тя обгърна коленете си още по-плътно. - Не ме виждай! Аз не съм тук.“ Малко вероятно. През всичкото това време тя мислеше за чудовището, за скока зад очите на Пъпчивия, за внезапното появяване на Вълка. Беше възможно той все пак да е бил наблизо и да е нахлул през вратата точно навреме. „Но също толкова вероятно е чудовището да има нещо общо с това, точно както под снега.“ И този път като тогава тя се бе люшкала на ръба на съзнанието, а чудовището се беше паникьосало. Нямаше да е за първи път и какво щеше да прави тя, по дяволите? Какво можеше да направи?
„Трябва да измисля нещо, за да държа чудовището под контрол.“ Сърцето и пулсираше. Мислеше за медицинската раница. Там можеше да има нещо за болката. „Не, запази разсъдъка си! Когато започнеш да го губиш, чудовището излиза.“ Тя изсмука кръвта от разкъсаната си долна устна. „Мога да се справя. Освен това наистина трябва да запазя тези неща за момента, в който ни потрябват.“
Само секунда по-късно тя осъзна какво беше помислила: „Ни?“.
„Спри, Алекс! Ще се побъркаш.“ В желанието си да намери нещо по-добро, с което да се занимава, тя се загледа в Бърт, който грабна зеления вързоп, издърпа го и изтърси найлоновата торба. Тялото на крехката жена се изхлузи в отпусната купчина като бяло оскубано пиле. След като Бърт разстла плата на пода, Ърни изтъркаля тялото върху него, после извади добре наточен нож с хубаво сребристо острие от калъфа на крака си и започна работа.
„Не гледай, Алекс!“ Борейки се с жилото на сълзите, тя отпусна глава върху коленете си. Въздухът разцъфна с миризма на мокро желязо, сурово месо, прясна кост. „По дяволите и чудовището! Ти винаги ще бъдеш Алекс, каквото и да става...“
Тя усети полъха на студения въздух, когато вратата се затвори зад Пъпчивия. В следващия момент чу колебливи стъпки, които идваха иззад нея. Дори преди той да коленичи, преди да почувства неуверената му длан на косата си, тя знаеше кой беше. За момент не помръдна, но не защото беше уплашена.
Алекс не помръдна, защото - бог да и е на помощ! - не беше уплашена от него. Изобщо.
Яростта на Вълка, онова стоманено парене, беше изчезнала. Беше останала миризмата на гнило и мъгла, пълна с газ плът и свежи ябълки и за секунда тя се отдаде на една много проста, основна нужда. За нея в този момент дори докосване на чудовище щеше да свърши работа.
„Толкова съм уплашена! - и изведнъж тя плачеше тихо, а раменете и трепереха. Беше и ядосана на себе си. - Престани, престани... никой няма да те спаси, ако не се спасиш сама. Никой друг не може.“ И все пак там беше Вълка и тя не се бореше с него. Може би трябваше. Но беше толкова изтощена. Тя почувства как ръката му се движи през косата и много нежно, съвсем внимателно, сякаш се опитваше да не я нарани повече, отколкото вече беше. „Не ме докосвай, не ме докосвай!“ Но тя го искаше, жадуваше за докосване, за нещо, което не беше удар, и си мислеше, че е затънала много. Остави пръстите му да преминат по ненаранената и буза, усети как палецът му обърса сълзите и, как проследи челюстта и. Когато повдигна брадичката и, тя също не се противопостави.