Лицето на Вълка - лицето на Крис - беше много спокойно. Бдително. Опитваше се... да разбере, мислеше тя. Тъмните му очи бяха приковани в нейните, сякаш се опитваше да види отвъд прозорците на ума и. Миризмата му беше трудна за разбиране, но беше лека и цветна - миризма на безопасност и семейство. Може би имаше дори частица жалост или състрадание.
- Моля те, пусни ме, Вълк! - Тя трепна от парещото преглъщане на сол. - Не виждаш ли? Мястото ми не е с вас. Не съм една от вас.
Нищо не се промени в миризмата му. Може би не можеше, защото той не разбираше или не искаше да разбере. Но палецът му продължи да гали бузата и по начин, по който успокояваш малко дете или изгубено коте. Точно тогава тя разбра, че вече не плаче.
„Що за чудовище си ти, Вълк?“ Беше въпрос, който можеше да зададе на себе си. Какво беше тя сега? Какво беше това, което живееше в главата й, което можеше да направи тези неща: да скочи зад очита на Пъпчивия, да се пъхне в Черната вдовица, да се плъзне в Леопарда?
Да се пресегне към Вълка?
„Чудовището го иска. - Защото тя го искаше? - Не, не по този начин, никога.“ Каквото и да правеше чудовището, нуждите му бяха негови собствени, тя трябваше да повярва в това или можеше да използва ножа върху себе си.
„Но... ако аз мога да използвам чудовището? - Умът и забърса идеята леко, без да се спира върху нея задълго. Докосването беше нежно като допира на Вълка до бузата и. - Ако мога да контролирам кога и как да скочи чудовището? Или може би да го оставя да се опита да се пресегне към Вълка, да говори с него? Да се отпусна и да вляза във Вълка, за да видя себе си така, както той наистина ме вижда...“
- Какво? - Тя се изправи рязко. - Какво, по дяволите, мислиш, Алекс? - гласът и излезе гневен и това беше нещо, което Вълка разбра, защото го видя как се сепна, усети как ръката му падна от лицето и. - Отивам навън. - Тя нямаше да избяга, не беше глупава, но трябваше да се измъкне от тази нещастна малка стая с миризмите на смърт и Променени. Подпирайки се на стената, се изправи на крака. За момент помисли, че Вълка ще се опита да и помогне. - Недей! - каза тя, прилепвайки се към студеното дърво. - Остави ме на мира! Не искам...
Тогава спря да говори, думите се стриха на прах в устата и, когато видя Бърт точно отзад, който идваше към нея...
С вечеря.
Ръката беше източена. Беше дясната. Нямаше много месо. Дрипави останки от кожа и жилести вени, събрани върху розовата буца на лакътната кост на жената, и - о, боже! - стоманената каишка на часовник бе още стегната около тънката като вейка китка.
Нещо, изглежда, прещрака в главата и. Тя се взря в ръката ужасена, но все пак толкова гладна, че мисълта сама изскочи на повърхността: „Ако няма друга възможност, ако е въпрос на живот и смърт...“
- Не! - Преглъщайки един писък, тя избута Вълка и Бърт. Отвори вратата на хижата и се препъна в бронзовия блясък на залеза. Студът беше зашеметяващ: все едно да се блъскаш в стъкло, но не можеше да стои дори секунда повече в тази хижа. Разбира се, Променените щяха да се хранят, те трябваше да ядат. „Но аз имам избор.“ След пет-шест метра коленете и се вкочаниха, просто се предадоха, и тя се катурна върху снега. Зарови се, докато лицето, вратът и голите и ръце потрепнаха от студ. Накрая щеше да усети изгаряне, което беше добре.
„Изгори очите ми, стопи с поялник мозъка ми, каквото и да е!“ Тя провлачи главата си от страна до страна като куче, което се опитва да изчисти лоша миризма от муцуната си. „Не мога да тръгна по този път. Все едно да бях изяла Джак и да бях закусила с онези деца или да пусна чудовището на свобода.“
Без значение какво мислеше Вълка, какво искаше, тя трябваше да се бори. „Не мога да се предам, не мога да тръгна натам“. Зад себе си чу вратата на хижата да се отваря, почувства очите му, позна миризмата му. Но той само гледаше и не я последва.
„Аз съм аз. - Напред до заслона тя видя странна могила. - Аз съм аз. Аз съм Алекс.“ Проправи си път нататък, плъзгайки се през снега, докато не стигна до могилата. Коленичи пред нея, прокарвайки очи по неравния сняг, и проследи тъмна дупчица върху късче от лед. И още една дупчица, и още една. И още една.
„Бори се!“
Тя мушна и двата си юмрука в могилата чак до китките. Въпреки студа почти веднага една червена вълна изригна към повърхността и по ръцете и. Извадила длан, тя разгледа внимателно пръстите си, зацапани с кал и толкова много мравки, че кожата и се беше превърнала в черен гърчещ се килим. Много от тях носеха яйца и тънки млечни ларви в челюстите си.