- Не знам. - Грег не искаше да разбира. Беше като да каже на директора, че върши скапана работа: „Боже, благодаря за мнението ти, хлапе. Получаваш наказание до края на живота си“. Колко лесно Йегър реши да хвърли Крис в затворническата къща, при положение че той му беше внук. Грег се изправи. - Трябва да вървим. Не е нужно да решаваме кого, докато не открием как и дали трябва да го правим сега. Все още е зима, за бога.
- Не за дълго. Трябва да решим, и то скоро. - Когато Грег се наведе да закопчае парката си, Сара продължи: - Виж, ако не си с нас, добре. Но не заставай на пътя ни!
- Какво? - сопна се той. - Сара, ако не си забелязала, аз не съм врагът.
- Тя просто е разтревожена - каза Тори.
„А аз не съм?“
- Не я извинявай!
- Не виждаш ли, Грег? Всичко се сгромолясва. - Очите на Сара се напълниха. - Питър е мъртъв, а Крис го няма и всичко се разпада.
- Мислиш ли, че не знам? - Червеният пламък на внезапен гняв беше като киселина върху езика му. - Нека ти кажа какво е да се разпадаш! Питър беше мой приятел. Единствената причина да не умра в онази засада е, че отидох до Орен с Крис. Не минава и ден, в който да не мисля как може би щях да мога да спася Питър. Ами Крис? Той ми се доверяваше. Ако беше помолил, щях да му помогна да се измъкне. Но не го направи, а сега го няма. Когато има решения, които Съветът иска да наложи, идват при мен и знаете ли какво трябва да правя сега? Да тършувам из дома на някакви старци заради слух, че имат няколко хамстера, които се мотаят наоколо. Затова не ти казвай, че нещата се разпадат, Сара! - Ако беше дръпнал ципа само малко по-силно, металът сигурно щеше да пусне искри. - Бях там, правил съм го, купих си даже скапана тениска.
Тори ги настигна, когато той и Пру вече бяха преминали наполовина нефа161.
- Тя просто е разтревожена.
- Както и повечето хора наоколо - каза Пру.
- Не се тревожи! - каза Грег още ядосан. - Не е голяма работа.
- Напротив, голяма е. Виж, аз... - Очите на Тори изпърхаха към Пру, а после обратно. - Може ли да поговорим за секунда?
- Ъ... добре. - Грег погледна към Пру, който само сви рамо и се отправи към олтара, зави наляво и се промуши през сводестия вход. Грег почака, докато чу тропота от ботушите на Пру по стълбите, после се обърна отново към Тори: - Да?
- Не исках да бъда сурова с теб - каза тя и стисна леко ръката му. - Радвам се, че Съветът избра теб да заемеш мястото на Крис, а не Пру.
- О! - Устата му пресъхна. Тори никога не го беше докосвала. Никоя друга не беше. Колко странно беше това да стои в църква c момиче, по което си падаше много, и при това въоръжен. - Аз не... ъ... - Той потисна кашлицата. - Не е като да съм имал голям избор.
Очите на Тори изглеждаха много сини - може би защото сега тя стоеше дори още по-близо отпреди.
- Можеше да кажеш „не“. Но не го направи. Лесно е хората да се оплакват. Аз например тормозех мама, когато не ми позволяваше да стоя до късно. - Устата на Тори се разтегна в усмивка, толкова тъжна, че Грег почувства странен импулс да постави ръка на бузата и, както правеше неговата майка, когато той имаше лоша треска. - Сега, когато се грижим за всички тези малки деца, разбирам какво и е било.
- Повечето дни бих дал всичко, само за да може мама отново да ми натяква за домашното или да ми вземе видеоиграта. Не мисля, че би ме познала сега.
- Би те познала. Ти даваш най-доброто от себе си.
- А ако това не е най-доброто от мен?
- Тогава го проумей! - каза тя и преди той да разбере какво става, устата и беше върху неговата.
Грег толкова се стресна, че ахна. Сърцето му започна да бие силно и той си помисли, че може да припадне - чувстваше се толкова добре. Не знаеше какво да прави с ръцете си, не можеше да си поеме дъх и наистина вече не мислеше. Спряха, за да си поемат въздух едновременно, и той каза:
- Т-тори...
- Ш-ш-т! - прошепна тя.
Те помълчаха известно време и това беше хубаво. Това беше хубаво.
Поне имаше няколко момента, в които Грег не трябваше да мисли за това колко ужасен човек е, отправяйки се да убие горката стара котка на някоя баба.
41
Един час по-кьсно.
- Иди да си починеш! - прошепна Тори и леко положи ръка на рамото на Сара. - Аз ще поседя с Калеб.
- Не. Всичко е наред. - Сара се опита да се усмихне, но мускулите и бяха сковани. Чувство, което и напомни за времето, когато баща и направи алеята им, а тя изпробва колко дълго може да задържи маратонка в мокрия цимент. След милион години някой археолог щеше да открие малката розова обувка и да се чуди къде е останалата част от тялото.