„Не толкова, колкото се чувствам аз в момента.“
- Разбира се. - Тя се обърна да тръгне с Джет по петите и. - Всичко ще се оправи, Тори.
- Хубаво е - каза другото момиче, - че мислиш така.
Боже, мисълта за Кътър, който натиска Тори... Сара потрепера, докато вървеше под навеса, свързващ училището с църквата. От идеята и се прищя да сложи чаша белина в мозъка си и да натисне „изплакни“. Мисълта за гадните му мазни ръце върху нея или устата му...
- Каква гадост! - Леденият въздух обгърна лицето и, докато тя буташе двойната врата към западния вестибюл. Право напред имаше две стълбища. Ако се тръгнеше наляво, имаше две възможности: или нагоре три стъпала до гардеробната, или дванайсет надолу до мазето. По десните стълби пък се стигаше до каменна вита стълба, която излизаше чак до камбанарията.
Сара включи фенерчето и тръгна по лявото стълбище. Църквата не беше любимото и място. Тръпки я побиваха от нея ден и нощ. Построена изцяло от светлосив местен варовик, сградата беше шумоизолиран куб лед, в който цареше дълбок мрак и каменно студен хлад. Следвайки светлината си, тя слезе в полунощния здрач на мазето, което нямаше прозорци. Пясъкът изхрущя като пистолет с капси под обувките и. Леденият въздух пареше кожата и. Мазето представляваше едно изключително мрачно общо помещение, което изглеждаше още по-мрачно от студа. Треперейки, тя сви наляво към кухнята - дълга и тясна обзаведена евтино стая. Шкафовете в цвят повръщано жълто бяха от добър шперплат. Подът и плотовете бяха на пръски. Мивката от неръждаема стомана с индустриални размери имаше две батерии, не че Сара помнеше някога от тях да беше текла вода. Всичката вода идваше от топенето на снеговете и те винаги държаха в готовност едно алуминиево котле с лед.
И точно докато тършуваше непохватно в един кибрит, тя го чу - много тихо, но ясно хрускане, като на пясък под тежки ботуши. „Какво?“ Сърцето и се стегна. Застана напълно неподвижна с незапален кибрит в ръка, после се отпусна надясно, за да надзърне по дължината на кухнята към затворения склад, където държаха под ключ оскъдните си дажби. Когато тежестта и се измести, тя отново долови пукането и хрущенето - пясък под краката и. „Чула си себе си, глупачке!“ Тя запали примуса и постави котлето с лед върху горелката. „Просто се уплаши.“
Разтърси ключовете си, отиде до склада, пъхна ключа в ключалката и го завъртя, но той не се превъртя, не се чу отключващото прищракване, а вратата се отвори. „А?“ Тя се намръщи. Вратата беше отключена? Това не беше правилно.
После си спомни какво каза Тори: „Когато отидох да помета мазето...“ Тори беше използвала задължението като извинение да отвори страничната врата, за да могат Грег и Пру да се вмъкнат вътре. „Но сега има пясък.“ Тя се замисли за това колко по-студен изглеждаше вестибюлът и пулсът и скочи още повече. Винаги ледена, църквата беше още по-мразовита, защото страничната врата беше отворена? Щеше ли да разбере? Не, не и ако не беше спряла да провери или да опипа уплътнението на вратата. „А мазето е ледено, което се връзва, защото ако вратата е отворена, въздухът има два пътя, по които да мине - нагоре в храма...“
Или тук долу, в мазето при нея.
Но чакай, чакай! Тори беше тръгнала след Грег. Беше ли споменала, че е заключила, след като момчетата си тръгнаха? Сара не беше попитала. Не беше нещо, което щеше да проверява, защото Тори имаше достатъчно здрав разум, за да знае, че винаги трябва да заключва вратата.
„Дори да я е заключила, нещо може да е влязло по-рано и все още да е тук.“
Не, това беше глупаво. Защо някой би се мотал в мразовитото мазе? Какво имаше тук, което го нямаше другаде? Ами, храна. Да бе. И това я накара да се замисли за нещо друго, което Тори каза - когато отворила страничната врата, Кътър вече бил там.
„О, боже!“ Ами ако Тори си беше направила грешно заключение? Кьтър имаше ключове. „Значи може би е бил там, за да краде храна. Лъжица фъстъчено масло тук, няколко бисквити там - кой би разбрал?“ Не брояха всяко зърно боб.
Може би просто трябваше да се махне оттук и да затвори мазето. Да, но това значеше да мине през тъмната призрачна обща стая към стълбите. Оттам единственият изход навън беше през страничната врата или през олтара по следващото стълбище. Значи може би беше най-добре да се върне по стъпките си, да мине направо в училището и после с момичетата да се заключат. Ако нещо дойдеше за тях...
„Тори има пушка помпа. Аз имам пистолет. Но тя не беше добра с оръжията, не ги харесваше. Добре, недей да се биеш с Торбалан! Заключи вратите, отвори прозореца и викай!“ Ако някой я чуеше. Беше късен следобед, който преминаваше в ранна вечер. Наоколо не се движеха много хора, а и не се знаеше дали някой можеше да и помогне. Малкото количество храна означаваше и много малко енергия...