Звукът отново се появи и този път беше no-груб, не просто пукане и хрущене, а тътрене като от тежък ботуш.
Тогава тя разбра. В склада нямаше нищо, което я дебне. Имаше нещо зад нея, нещо, което излизаше от черното гърло на общата стая.
И идваше право към нея.
42
- Недейте! - Грег пъхна ботуша си между вратата и касата. - Не правете нешата по-тежки, отколкото трябва да бъдат!
- Направили сте грешка. - От това, което Грег можеше да види през цепнатината, едно блестящо прилепово око, хлътнало дълбоко назад в пещерата на гнездото си, Верна Ландри изглеждаше така, сякаш изправена едва щеше да хвърли сянка. - Не знам кой ви е казал...
- Ами, можем да поговорим за това - каза той, като се опитваше да внуши едновременно симпатия и твърдост. „Котка. Тормозя горката жена заради една котка.“ Винаги беше несигурно, трябваше да решава колко хора да вземе и дали трябва да са наистина древни или просто нормално стари. Този път се спря на шестима. Четирима Пощадени - той, Пру, Ейдън и Лушън - и двама старци: един наистина древен беззъбец с гръмовен глас на име Хенри и Джарвис, който беше просто обикновен старец и познаваше съпруга на жената, Честър. - Наистина искам да отворите вратата, госпожо Ландри.
- Това е моята къща. Нямате право да влизате тук и да ми отправяте обвинения. -Това единствено пронизващо око щракна надясно. - Джарвис, ти взе всичката ни храна преди седем седмици.
- Ами, Верна, виж, това е проблемът. - Бледият старец притежаваше онзи вид топчест врат, който Грег винаги беше свързвал с пуйки, но беше корава стара птица. - Честър все повтаря как получава разстройство, защото яде котешка храна...
- Беше от дажбата.
- Никой не дава котешка храна на хора. - Лушън плъзна змийския си език по устните. Сребърната му обеца примигна. - Котки, може би - провлече Лушън, - но не и котешка храна. До него Ейдън се изкикоти и затисна ноздра с палеца си, изсекна се звучно, огледа се набързо, а после изтри ръка в джинсите си.
- Тя всичката отива за кучетата - каза Грег, несигурен дали иска да ритне Лушън в зъбите, или никога да не докосне нищо, покрай което е минал Ейдън. Може би и двете. - Е, откъде я е намерил Честър?
- Добре - гласът на Верна се повиши леко. - Добре, да, имахме котка. Беше на Лиза, но избяга, когато тя... - Верна се смали, после отново се съвзе. - Все още имаме от храната.
- Тогава трябваше да сте я предали последния път, когато обикаляхме от врата на врата. - Пру се премести малко по-близо и каза: - Съветът издаде заповеди веднага след засадата.
- Добре, направихме грешка. Но намерихте ли котка тогава? Не. И защо сте си нарочили котките? Защо не кучетата и конете?
Ето затова Грег беше оставил Дейзи при Тори и Сара. Само това им трябваше сега - някакъв ядосан селянин да започне да стреля напосоки.
- Моля ви, госпожо, това ще мине много по-лесно, ако просто отворите вратата.
- Не и преди Честър да се прибере. Просто трябва да се върнете, когато той...
- Направете го! - на Грег внезапно му бе писнало от цялото това нещо. Нека само влязат и излязат и да се свършва с това, за да може да се върне при Тори.
- Свирят нашата песен - каза Ейдън. Движейки се с бърза странична стъпка около Грег, той и Лушън изритаха вратата като ченгета. Старата жена ги видя да идват, нададе слаб грак, но не успя да се премести достатъчно бързо. Чу се свистящ звук от разцепване на дърво, когато планката за заключване и веригата се отскубнаха от касата. Вратата се отвори. Грег чу про- тивно тупване и едно „ъгх“, когато главата на старицата първо удари дървото, а после прищрака във врата. Наклонена назад с ръка върху течащия си нос, тя започна да крещи задавено: „Нофът ми, нофът ми!“.
- Имаш късмет, че още си е на мястото - каза Ейдън.
- Шибаният Ей! - каза Лушън, но дали се съгласяваше, или коментираше мъжеството на приятеля си с чупенето на носа на старицата, Грег не знаеше и не го интересуваше.
- Хенри, погрижи се да не отиде никъде! - каза Грег, прекрачвайки циврещата стара жена, а Хенри се заклатушка и затрьби с невероятно висок глас:
- Верна, можех да ти кажа...
„Човече, мразя това!“ Крачейки покрай един килер под стълбите, Грег мина през коридора, притъмнял от мрака на късния следобед, и влезе в кухнята с Пру и Джарвис по петите. Без някаква причина скалпът му внезапно изтръпна и влудяващ сърбеж се появи във врата му. „Хей, нещо не е наред тук.“ Той имаше много странно чувство, че къщата е едновременно празна, но и обитавана. Хвърли поглед през рамо. Ейдън и Лушън се мотаеха, очите им блуждаеха по стените със снимки, по масите, отрупани с дребни джунджурии, и бяха готови да свият всичко, което намереха за интересно, на секундата, в която Грег, Пру или Джарвис не гледаха. Видя как Ейдън отвори килера под стълбите, надзърна, после продължи.