- Задници - каза Ейдън.
- Да, това не е правилно, не е, нали знаеш, честно - включи се Лушън. - Но не разбирам.
Пру изучаваше буркан яркочервени яйца, мариновани в сок от цвекло. Грег можеше да се обзаложи, че ако преди пет месеца някой му беше предложил да яде нещо такова, Пру щеше да му каже да се съвземе.
- А защо старата дама изглежда така, сякаш гладува? - попита Пру.
- Може би това са запасите им за спешни случаи - предположи Лушън.
- Или може би ядат по малко от време на време. - Ейдън вдигна буркан мариновано брюкселско зеле. - Човече, някога мразех тази гадост, но сега? Няма проблем. Трябва да преровим останалата част от къщата. Трябва да преровим всички къщи, да ги разкъртим!
- Чакай, чакай, не толкова бързо! - Грег започваше да се замайва. Поривът да отвори капачката на буркана с череши беше почти непреодолим. - Това е супер, но ние дойдохме за котката. - „Какви ги говоря?“
- Майната и на котката! - Лушън грабна един буркан, в който плуваха рубиненочервени сливи. - Човече, можем...
- Дори не си го помисляй! - Грег върна черешите, въпреки че за да ги остави, беше нужно усилие. - Хайде, подайте ги!
- Почакай! - Лушън вирна лакътя си, като държеше буркана далеч от Грег, който хвана само въздух. - Ние нямаме ли думата?
- Не. - Стомахът на Грег изпърха. От възела на объркване на лицето на Пру не беше сигурен дали накрая няма да се окаже сам срещу четирима. Може би дори срещу петима, ако се броеше изкуфелият стар Хенри. - Слушайте, разбирам ви, но не може. Не е честно към всички останали.
- Майната и на честността! - В мрака татуировките на Ейдън изглеждаха като насекоми, прогризали пътя си навън през бузите му. - Пич, гладен съм. Ще си мълчим, няма нужда някой да разбира.
- Старата жена ще знае - избоботи Лушън.
- Можем да направим нещо по въпроса - каза Ейдън.
- Не! - повтори Грег. - Единственото, което ще направим, е да предадем тези неща.
- Ами ако не се подчиня? - каза Ейдън. - Можеш ли да ме накараш?
Поведението му беше като на петгодишен и Грег трябваше да прехапе бузата си. „Просто накарай един от тях да подаде буркан!“
- Не можем да го направим. Хайде, момчета! - Той протегна ръце към Пру, за когото смяташе, че пръв ще омекне. - Подай ми го!
След една, както изглеждаше, много дълга секунда Пру бутна буркана в ръцете на Грег.
- Ето! - каза той. - Вземи проклетото нещо, преди да взема да го счупя нарочно!
Поставяйки буркана обратно, Грег килна глава към Ейдън и Лушън.
- Вие също. Знаете правилата. Делим храната. Така трябва да бъде.
Главата на Ейдън се завъртя към Лушън, чиито очи като на акула отскочиха към Пру, а после обратно, претегляйки възможностите. Момент по-късно Лушън сви рамене и тихо предаде буркана си.
- Мамка му! - Ейдън хвърли неговото брюкселско зеле изотдолу и Грег го хвана непохватно, като едва не го изтърва. - Задник! Дано се задавиш!
- Джарвис? - С препускащо сърце Грег погледна нагоре към стареца. - Хайде!
- Това е буркан праскови. - Езикът проблясна по устните му. - Никой няма нужда да знае.
- С теб съм, братко - включи се Ейдън.
- Аз съм на седемдесет и пет шибани години - каза Джарвис, а после лицето му се свъси. - Съветът е загрижен повече за вас. Пощадените ядат по-добре. Вие получавате всичко.
- Хей, майната му на това всичко, Джарвис! - каза Лушън. - Стомахът ми е празен.
- Да - обади се Пру, - ние, Пощадените, се справяме толкова добре.
- Всичко, за което моля, е един скапан буркан с праскови, за бога - каза Джарвис.
- Джарвис - Грег се опита да преглътне камъка в гърлото си, - ние всички сме гладни. Но ти знаеш правилата.
- Правила? - Очите на Джарвис се стесниха. - Много ви е лесно, когато са във ваша полза. Предполагам, върви с това, че сте личните любимци на Съвета.
- Хей, хей! Кого наричаш любимец? - каза Ейдън. – Ние също предадохме нашата храна, нали?
- Да, но защо? - Джарвис изгледа гневно Грег. - Защото Съветът ви дава привилегии? Ние ги поддържахме с години. Дадохме им нашите внуци. Оставихме ги да ги подредят и да ги застрелят, без дори да им дадат шанс да се оправят, да се върнат при нас. А сега трябва и да гладуваме, за да спасим вас? Деца, които не са нито от нашата кръв, нито от нашите семейства? По дяволите!