„Усещането беше толкова истинско. - Може би умът и и играеше номера. - Защото съм напрегната, прегладняла, изтощена...“
Въпросът беше какво да прави. Можеше да остане там, да барикадира вратата. Но примусът гореше. Накрая ледът щеше да се стопи и да изкипи. Дори да оставеше настрана загубата на гориво, пламъкът щеше да прогори дупка през гърнето и щеше да стане пожар.
Тя се ослуша отново, притискайки ухо към ключалката. Още нищо. Ако решеше да излезе, щеше да й трябва светлина. Което значеше, че трябва да си вземе фенерчето от пода и да се надява, че все още работи. Сара се отпусна на ръце и колене. Песъчинките я одраха през дънките. „Добре, накъде?“ Тя се беше завъртяла към вратата, когато изпусна фенерчето. По звука, който се беше разнесъл при падането му, Сара можеше да определи, че то се намира някъде отпред - грубо на десет часа. Движейки се внимателно, тя прокара треперещата си дясна ръка по студения под. Все очакваше нещо да се втурне по кожата и. Паяк, може би. Но никой самоуважаващ себе си паяк нямаше да си устрои работилницата тук, а освен това беше твърде студено. Пръстите и обраха още мръсотия, и то много, което беше странно, защото Тори беше ужасно педантична към хигиената. Но пък Кътър я беше прекъснал същия следобед. Така че може да не беше помела изобщо.
Сара се промъкна напред, ръката и се движеше насам-натам като метален детектор, както и се стори, цял час, но по-скоро беше не повече от минута, преди пръстите и да докоснат студена метална тръба, която се опита да се изтърколи, фенерчето. Тя го грабна, изправи се на колене, пусна една дълга въздишка на облекчение и натисна с палеца си металното копче.
Конус жълта светлина разпръсна мрака и пред нея се разкри гол метал, тухла и...
- Не! - думата изскочи от гърлото и в момента, в който две огромни ръце се стрелнаха към нея от мрака. Едната се спря върху челюстта и и затисна устата и, а другата продължи към косата и, сграбчи я и дръпна рязко, сякаш беше дълга връв. Главата и отскочи назад, излагайки шията и, и тогава тя залитна, изгубила равновесие. Срути се върху леденостудения под, краката и се изкривиха под мъчителен ъгъл, а ударът изкара въздуха от дробовете и. Ужасена, подивяла не само от страх, но и от нуждата да диша, тя размаха ръце, а фенерчето, което още стискаше, фучеше наоколо. Усети как то удари кост, а солидното тупване разтърси ръката и. От плътния мрак над нея дойде приглушено грухтене, едно дълбоко и гърлено „ъх“. Ръката в косата и се стрелна рязко като риба, която се опитва да изскочи от мрежа, после потърси опипом нейната мятаща се китка, откри я и я прикова надолу. Ужасна стрела на болка пробяга през лакътя и и тя отпусна хватката си. фенерчето отново се изтърколи на пода. Но този път светлината не угасна, което въобще не беше милостиво.
- Тихо! - изръмжа Кътър. Отпускайки се върху гърдите и, той доближи лицето си толкова, че слюнката му опръска бузите и. Стисна китките и с едната си ръка и ги закова на пода. - Мъпчи, освен ако не искаш да прекърша малкото ти вратле още сега!
Тя не крещеше, нямаше въздух за това. Клатейки диво глава настрани, се напрегна, измъчените и дробове свистяха, а кръвта туптеше в слепоочията и. Дишането и беше толкова трудно, все едно върху гърдите и имаше цяла планина и тя се опитваше да я избута. Успя да поеме още една глътка въздух, сбръчквайки нос срещу странния аромат, носещ се от плътта на Кътър: мазен лук, мазна пот... и фъстъчено масло.
- Ох! - Ако можеше да отвори устата си, щеше да го ухапе. - Махни се!
- Ще крещиш ли? - Когато тя поклати глава, той дръпна ръката си. - Ние двамата трябва малко да си поговорим.
- Няма з-за какво да г-говорим - заекна тя. - Ти... ти кр-крадеш х-храна от малките д-деца.
Очите на Кьтър се свиха.
- Взимам моя дял. Взимам това, което е мое.
- Ти п-получаваш дажби. - В този момент Тори трябваше вече да се чуди къде е. Щеше да слезе да провери, вероятно с някое от кучетата. Дори да не вземеше куче, Тори имаше пушка. Ако можеше да накара Кътър да говори още малко... Боже, къде беше другият им пазач, Бентън? Освен ако и той не беше в играта. - Всички сме на дажби.