- Но вие, децата, получавате повече. Запазват най-доброто за вас. - Кътър беше отгледал огромна сива четина за брада, толкова гъста, че в нея като нищо можеше да живеят разни неща. - Ние поемаме всички рискове, а трябва да сме благодарни за купа разводнена доматена супа?
- Моля те! Само ме пусни! Няма да кажа нищо. - По някаква причина очите и се спряха на капка фъстъчено масло, което беше полепнало върху кичур заплетени косми вляво от устата му. На лошата светлина петното изглеждаше като изпражнение на плъх. - Може да вземеш моите дажби. Може просто да ги вземеш.
- Така ли? Ами ако искам повече? - Той натърти думата, гласът му отново беше в ухото и, а вонящият му дъх пареше бузата и, но въпреки това тя никога не беше усешала такъв студ в живота си.
Сърцето и спря да бие.
- Аз... нямам нищо друго. Моля те, просто... Няма да кажа на никого, обещавам.
- На кого ще кажеш? На Съвета? На гаджето си, на онзи Пру? Ами ако аз ти кажа как някое хлапе мисли, че може да ме купи с мизерна кутия боб? Мислиш ли, че хората ще се заинтересуват как тези момчета прекарват времето си с такива красиви момичета? Питър е едва от седем седмици в гроба, а ти вече си намерила някой да те топли.
- Не. Аз... - Езикът и залепна за небцето. - Не е каквото мислиш.
- О, имаме добро въображение. Е... ти харе-е-есваш Пру? - той провлачи думата, гласът му беше ленив, въпреки че тя усети засиления натиск на бедрата му. - Харе-е-есва ти какво прави той?
- Не. Той просто... - Тя се напрегна срещу теглото на Кътър. - Моля те, пусни ме, пусни...
- Ето какво искам аз! - Устата му, устните му, дебели и студени, и влажни като червеи, се провлачиха по шията и. - Искам от теб да си толкова мила с мен, колкото си с този Пру.
- Не! - тя отново се задъхваше, опитваше се да сдържи сълзите си. - Моля те! Ще викам.
- Ако викаш, ще кажа как тези момчета бяха тук и няма да има значение какво сте намислили и колко мил е Пру. Ще бъдете наблюдавани. Но ти не ги искаш и без това. Искаш мъж, а аз мога да бъда ми-и-ил. - Бедрата му се притиснаха с внезапен здрав тласък, дъхът му се накъса, докато плъзгаше коляно между краката и. - Мога да съм сладък за нещо сладко.
В следващия момент тя усети как тялото му се повдига, свободната му ръка се спуска и започва да опипва талията и. Тя изпусна кратък остър вик:
- Не! Н... - Устата му се притисна върху нейната и тя се задави, когато той пъхна дебелия си език между устните и и облиза зъбите и. Опъвайки се, тя се опита да го захапе, но той обви свободната си ръка около врата и и стисна толкова силно, че всички вериги дадоха на късо.
- Харесва ти да съм груб?. - гласът му беше накъсан, лицето му се давеше в кръв. - Ще ти покажа колко груб мога да бъда. Ще ти покажа как един мъж...
Тя чу силен удар - експлозия на дърво върху тухла. Погълната от ужас, Сара си помисли, че умът и беше прещракал. Не бяха ли говорили за това в часовете по здраве? Как мозъкът може да изключи, да бъде другаде, да се скрие? Но после усети как Кътър се надига с изненада, видя как очите му се разшириха от уплаха и си помисли: „Тори” .
- Исусе! - започна Кътър. - Н...
Нещо, по-точно някой, профуча покрай главата и. Блъсвайки все още викащия Кътър по гръб. Каквото и да беше това, главата му се стрелна веднъж по начина, по който змията напада плячката си. Чу се силен разкъсващ шум като разпаряне на мокра тъкан и после Кътър просто се мяташе и бълбукаше, двете му ръце се опитваха да спрат внезапно избликналите червени струи от гърлото си, което вече не беше там. Кръвта му се пръскаше по цимента на големи алени петна. Промененият - непознато момче - го възседна, но само за секунда.
Това, което стана след това, почти разби съзнанието и.
Поставил ръка на челото на Кътър, Промененият потопи нокти право в гърлото му. Сара не можеше да види лицето му, но краката на стареца се стегнаха, ботушите му се разтресоха, сякаш беше сложен на електрически стол. Гърбът на момчето се опъна и се чу още един от онези силни звуци като разпаряне на мокра тъкан. Кътър все още се тресеше в смъртния си танц, когато Промененият впи зъби във вдигащия пара кървав гръклян.
На пода Сара започна да пищи.
44
Грег спря коня си и слезе пред кметството - тежка двуетажна сграда от кафяв камък, увенчана с часовникова кула. Върза кобилата за парапета от ковано желязо и развърза издутата калъфка за възглавница в морскосиньо от седлото. Докато прехвърляше импровизирания чувал на лявото си рамо, съдържанието подрънкваше - бурканите се удряха един в друг. Отне им доста време да претърсят останалата част от къщата и да пакетират всичко от тайния склад. Верна с все още запушен и кървящ нос ги увери, че това са най-последните запаси, които бяха заделили. Честър все още не се беше появил, когато те си тръгнаха. Нито пък котката.