- Помощ! - вложи толкова страх и болка в това тихо хленчене, колкото можа. Не беше толкова трудно. - Ранена съм. Моля те, не ме наранявай! Няма да кажа на никого, че си тук, обещавам.
Нищо. „Няма да се получи.“ Тя се заслуша през туптенето на сърцето и бученето в ушите си. Трепереше толкова силно, че зъбите и тракаха. Пот - мазна и толкова пльтна, колкото кръвта, която се процеждаше в десния и ботуш - се стече от веждите и и подлюти очите и.
- Помощ! - тя подсили вика с един дълъг стон. - Ранена съм. Моля би, помогнете ми!
Секунда по-късно някъде отдолу тя чу отчетливото изстъргване на ботуш по камък. Туп. После оше едно туп.
„Качва се.“ Колко стъпала беше качила? Не можеше да си спомни.
- Помощ! - ръцете и бяха толкова здраво сключени около дръжката на пистолета, че набраздената повърхност се впиваше в дланите и. Десният и показалец се сви върху спусъка. - Ранена съм.
Още едно туп. И още едно.
- Моля ви! Помогнете ми! - Колоната беше студена до врата и. Сара се взираше толкова напрегнато в сребристия мрак, че очите и се насълзиха. - Аз кървя, аз съм...
Тъмен твърд пръст се плъзна в полезрението и. Усети как дъхът й спира, когато дулото на пушката на Тори - само върхът - застина там за момент. Боеше се да извика отново, защото не искаше той да поглежда към нея. Звукът от ботушите му по камъка отново стигна до нея: само една стъпка. Пушката помръдна. Беше насочена нагоре, встрани от нея и под ъгъл. Промененият нямаше избор заради геометрията на кулата. Щеше да отнеме време да я извие надолу, за да стреля.
С бушуващо в гърдите и сърце тя гледаше как дулото се олюля, когато той взе още едно стъпало, после още едно. Първо се появиха ръцете му. „Чакай, чакай!“ После челото му, върхът на носа му... „Чакай още една секунда!“ Сетне той беше само на три стъпъла под нея. „Чакай, чакай!“ Тя видя раменете и гърдите му и как главата му се завърта, а лицето му се издува до сив овал. „Почти, почти!“ И тогава чу бързото му вдишване в момента, в който той осъзна, че гледа в грешната посока в грешния момент, и острото остъргване на приклада на пушката в камъка, когато той се опита да я завърти надолу, но не можа, защото той беше високо момче с дълга пушка, което се опитваше да се обърне в твърде тясно пространство.
- А-а-а! - звукът беше повече хриптене, отколкото писък. Но Сара натисна спусъка.
И този път пистолетът гръмна.
48
Главоболието на Грег все още пулсираше чак в зъбите му. Зрението му се замазваше по края, но той отвори с рамо вратата, пристъпи от антрето на кметството обратно в студа и изпухтя от облекчение. Сградата отключваше в него много лоши спомени - картини на бежанци, всичките стари и грохнали, които седяха присвити до стените, и как членовете на Съвета го гледаха като бухали от издигнатите си седалки в онази приличаща на пещера на прилепи съдебна зала в деня, в който беше потърсил убежище тук.
„Вероятно това се нарича посттравматичен стрес.“ Нахлузвайки ръкавиците си, той потропа с крака като замръзващо дете и провлачи две стъпки от дясно наляво, докато чакаше. Другите бяха още вътре и разтоварваха плячката си. Разположен под земята, зад двойка железни врати, затворът беше мястото, където складираха остатъците от храната и фуража, както и купчини гориво, висококачествен тор и амуниции.
Това, което го измъчваше още повече, беше колко много неща нямаха. Затворът беше широк и дълбок, оборудван с десет килии за по четирима души - по пет в редица. Една огромна желязна клетка, която някога вероятно е била изтрезвител, ако се съдеше по слабата миризма на престояло повръщано, с която бе пропита, заемаше по-голямата част от стената в самото дъно. Тук държаха запасите си от гориво: бутилки пропан, червени пластмасови кутии с бензин, източен от заседнали коли, мазут и бутилки с кислород. От всичките им запаси тези бяха най-обилни, просто защото никой не заваряваше, не излизаше с лодка, не палеше верижен трион, нито се отправяше на разходка с кола из околността. Лесно запалимите материали го изнервяха. Никой не го беше питал, но той винаги се беше притеснявал какво може да стане, ако някой проявеше непредпазливост или ако отнякъде случайно долетеше искра. Не се ли използваше кислород или мазут и изкуствена тор, за да се правят самоделни бомби?
От останалите килии само в три имаше храна, а от тях една беше отделена за кучешка храна - кутии с консерви и десеткилограмови чували суха храна. Стоманените рафтове в останалите килии не бяха точно голи, но и не бяха напълно заредени. Това, което изглеждаше толкова удивително в тясната тъмна бърлога на скривалището в килера на Ландри, тук едва се забелязваше. Тези осем буркана, които той носеше, сега се гушеха в окаян малък възел, заобиколени от много празно пространство. Докато пазачът подреждаше бурканите, Грег беше преброил кутиите кондензирана супа на горния рафт... само за да види.