Последва внезапен наклон. Напрежението в крещящото и рамо се облекчи мъничко и тя помисли: „О, по дяволите!“. Погледна отново нагоре и ахна. Лицето на Вълка беше кървава маска. „Сигурно е бил ударен от камък.“
Видя го как замаяно разклати глава и едва не се подхлъзна. Ръцете му вече потръпваха неконтролируемо, мускулите му приближаваха точката си на пречупване.
„Той ще се изпусне.“ Вместо паниката, която очакваше, осъзнаването и донесе уверено спокойствие. Чудовище или не, той си рискуваше главата, за да я спаси. Математиката беше проста, уравнението - чисто. Ако искаше да живее, имаше наистина само един начин.
„Помогни му! Направи нещо!“
Непоколебимо тя вложи всичко в това да измъкне ботушите си от водата. Коленете и се свиха, тя почувства спазъма и трептенето на бедрата си и стъпалата и се надигнаха. Не много. Малко, но достатъчно.
„Да!“
- Хайде, хайде! - припяваше тя. Стиснала зъби, усети как коремът и се стяга, а мускулите на врата и се опъват от усилието. Не оценяваш колко плътна, колко могъща е водата, докато не ти се наложи да се бориш с нея. Алекс имаше чувството, че гигантски ръце държат всяка от натежалите и пети, но или тя печелеше, или нивото на водата спадаше. Все едно. „Хайде, хайде...“
Двата ботуша изскочиха на свобода толкова бързо, че пламтящите и бедра се опитаха да се отпуснат и пратиха краката и като бутала надолу. Пъшкайки, наясно, че истински се люшка и е свободна от водата, тя се стегна точно навреме. За момент просто се клатеше, ръката и се измъкваше от раменната става в хватката на Вълка, а водата бушуваше само на сантиметри отдолу, готова да я сграбчи отново и да я завлече завинаги.
Тогава Вълка се напрегна, пръстите му я стискаха толкова силно, че тя имаше чувството, че костите на китката и ще бъдат стрити на прах. Залюля се няколко градуса напред-назад - първо само няколко сантиметра, после малко повече, докато се опитваше да стигне по- близо до скалната стена, за да може да се хване. Дъгата на люшкането и се удължи. Тялото и беше като просмукано йо-йо, висящо на много къс конец. Към трептящата стена, после обратно, после по-близо. Пърбоначално зъберите бяха на три метра, после само на метър, но все още твърде далеч, за да смее дори решителен и много отчаян човек да се надява. Полетя обратно и още веднъж...
„Сега! - изпищя мозъкът и. - Направи го сега, направи го сега, направи го сега, направи го сега!“
Лявата и ръка успя да се хване. Скалата сдъвка пръстите и. Тя заби нокти диво, но тогава физиката, тази кучка, пое нещата. Инерцията от залюляването се обърна и я отнесе.
- Мамка му! Мамка му! Боже... - Накланяне и думите пресъхнаха на езика и, когато пръстите на Вълка се изплъзнаха, мускулите му потръпнаха и тази алчна вода се приближи. Толкова близо! „Не, не, не се изпускай, Вълк! Не се изпускай сега, само още няколко секунди!“ Тя се понесе назад и можеше да усети от неистовото усукване на пръстите му, хлъзгави от кръв, вода и пот, че той няма да може да удържи още един опит. Това беше. Тя усети вятъра, профучал през косата и, лъхнал край ушите и. Каменната стена внезапно се изправи, но тя беше избрала мястото си - на десет часа имаше лека извивка от сянка, обърната усмивка от камък. В последната секунда, точно преди да блъсне стената, ръката и се стрелна, пръстите и се вкопчиха. Тя сграбчи каменната устна и усети ръба на скалния прорез под кокалчетата си...
Вълк сигурно беше доловил момента, в който тя се хвана, защото лакътят му внезапно се изви и той се наведе, променяйки тежестта си, като се опитваше да не я пусне или да я издърпа. Всеки, който гледаше, щеше да се закълне, че тя и Вълка се бяха вкопчили в странна разновидност на канадска борба. И все пак в този момент на скалата те бяха едно цяло - екип, отдаден на една цел. Притискайки колене срещу острия камък, Алекс се прилепи към стената с двата крака и с лявата си ръка като трикрака муха.