- Изяж я, изяж я, изяж я!
Чу се още едно изхрущяване на кости, този път по-тъпо, заглушено от шурналата кръв. Стомната се разтърси в кратък, но бурен спазъм, сякаш беше забил мокър пръст в контакт, а връзките между мозъка и тялото му внезапно бяха прекъснати, когато линията се заби, за да пререже гръбначния стълб и деликатния гръбначен мозък.
Всичко това отне по-малко от пет секунди. Без пауза Питър се завъртя към Стария Глупак, който се беше дръпнал назад само няколко стъпки и се беше притиснал към железните пръти на килията. Кокалестите му пръсти се опитваха да достигнат пистолета, но когато сянката на Питър падна върху тялото му, пазачът извика:
- Н-не, н-не, не-е-е! - Ужасът беше източил всякакъв цвят от лицето му. Разсъдъкът на Питър за момент се проясни и той разбра как вероятно изглежда в очите на този старец: гол, омазан в съсирена кръв, със стърчаща коса като короната на Медуза и безжалостен като съдбата. Беше нещо, родено от кошмар или от ада. - Н-не м-ме гледай с т-тези очи! - изпищя Стария Глупак. - Аз н-никога... никога не съм те н-наранил.
- Вярно - каза Питър. - Но и никога не ми помогна.
Две минути по-късно, подхвърляйки върху езика си лявото око на Стария Глупак, Питър стигна до вратата. Беше закачил ножа на пазача на десния си прасец, но не беше взел нищо друго. Нито дрехи, нито палто, нито ботуши, нито дори ръкавици. Нямаше нужда от нито едно от тези неща.
„Но е студено, Питър - това беше онази все още здрава част от ума му с размер на стотинка. - Те те превъзхождат. Не мислиш ли, че ще ти трябват пушка и някакви дрехи?“
- Дрехите са за останалите от вас. - Преглъщайки пихтията от окото, той заръфа лещите между зъбите си, после ги схруска. Бяха с плътността на леко застоял бонбон „Тик-так“, но без ментата. Съдейки по млечния цвят, Стария Глупак беше на път да получи страшно перде.
Усети напрежението, лъхащо от взиращите се в него Променени, но не погледна назад. Въпреки че да, беше обмислял да ги освободи („Летете, мои красавци! Летете, летете!“) и да вземе Кейт с очите на кошута още тук, на мръсния цимент. Но колкото и да беше откачил, не беше луд. Колкото и силен да беше сега, се съмняваше, че ще оцелее след бой с толкова много Променени.
Вместо това Питър наведе глава и впрегна изострения си слух, за да чуе дали Ланг или някой друг пазач не идва към него. Чуваше се единствено фученето на вятъра. Леденият въздух миришеше на бръсначи и понесе противната смрад, издигаща се от плътта му.
„Искам да съм чист.“ Притичвайки през прага, той се гмурна с лицето напред в една пряспа сняг. Сърцето му подскочи, стреснато от шока на това кръщение с лед, което го прогори като с огън. След толкова време в затворническата къща му се струваше, че това е най-чудесното нещо, което е изпитвал през живота си. Пъшкайки, той се претърколи веднъж, втори път и се спря легнал по гръб. Косата му висеше, пълна със сняг, и Питър усещаше и миглите си заледени. Нададе смях, който беше още един възторжен стон. Снегът обгърна гърба му, топеше се в него, но той не чувстваше мраз. Студът беше само концепция - нищо повече от слабо трепкане на далечна звезда.
„Аз съм нов.“ Усети как крилатото присъствие, което растеше вече от дни в него, пулсираше и се издуваше. Ниското му мърморене се извиси. „Да!“ Удари се в гърдите с юмрук. „Да, да!“ Беше гол като пушка и може би ненормален, но това беше неговото време, беше негово. „Никой никога не е виждал нещо като мен. Аз съм шибан воин, аз съм...“
Много отдалечено, много тъпо тупване. И още едно. Ушите му изтръпнаха, когато мозъкът му преведе: ботуши върху сняг, идват оттам. „Ланг. Или Фин.“ И двете ставаха. Той се изправи и се стрелна към пътеката между дърветата, към завоя, където, ако си спомняше правилно, канадските ели бяха дебели и бяха перфектното прикритие, зашото никой не се сешаше да поглежда нагоре. Стъпалата му зашляпаха в снега с тъпо пуф-пуф-пуф. Табаните му трябваше да са разкъсани и нарязани от леда, но той не чувстваше никаква болка, никакви студени пръсти не мачкаха плътта му. Вятърът раздърпваше русата му коса. Сърцето му туптеше силно и стабилно, подхранвано от маниакалната бодрост на окриленото нещо и от свободата.