- Какво има, хлапе? - настоя един от пазачите, когато Люк се препъна. - Къде е...
- При потока. Мисля, че... че получи инфаркт или нещо такова. Просто се хвана за гърдите и... - Лицето на Люк се сгърчи. - Не знам как да му дам първа помощ.
- О, мамка му! Той не диша ли? Мамка му! Добре, хайде, хайде, спри да врещиш и ни заведи, хлапе! - Премятайки оръжието си през рамо, пазачът побутна Люк. - Ще трябва да го носим - каза той на другите, докато те бързаха и говореха вкупом.
- Къде е фенерчето, по дяволите?
- Как така си го изпуснал, хлапе?
- Боже, казах му да спре проклетите цигари, след като му свършиха хапчетата за часовника...
Синди изчака, докато пазачите изчезнаха сред дърветата, после погледна към Чад и Джаспър.
- Люк знае как се дава първа помощ - каза тя тихо. - Том ни научи, помните ли?
- Не е научил мен - каза Джаспър.
- Ти си твърде малък. - Синди видя как Чад вече беше хванал още съскащото канче за кафе в една ръка. - Нещо става долу Синди, Джаспър! - каза Чад. - Грабнете по няколко камъка от тези, които са около огъня! Да не се изгорите!
- Те имат оръжия! - възрази Синди, докато грабваше един камък с остри ръбове, голям колкото ръката ѝ.
- Може би не за дълго - каза Чад, като премести тялото си и зае отбранителна позиция, така че Синди и Джаспър да останат зад него. - Ако се случи нещо наистина лошо, просто бягайте...
Откъм дърветата дойдоха приглушени викове, едно рязко „какво...“. После едно дълбоко, гърлено ръмжене и едно „туп“ от пистолет, което накара Синди да подскочи.
- О, мамка му! - Чад дишаше тежко. - Не мога да кажа дали...
„Ами ако са животни или Чъкита?“ Синди пое пронизително дъх, но го заглуши с ръка. Още звуци долитаха сега: тропане на скали, странен скимтящ вик, пукане.
- Боже, това беше узи! Може би е по-добре да се махате оттук - каза Чад.
- Оставаме заедно. - Сърцето на Синди трептеше като крилата на малък папагал в клетка. - Няма да те оставя да те изядат.
- Не може да са Чъкита или животни. Люк е още жив... Хей! - Джаспър посочи към мястото, където бяха изчезнали пазачите и момчето. - Вижте!
От дърветата първо се появи един гигантски сиво-бял вълк, голям като варгите от онази битка във втората част на филма „Властелинът на пръстените“, само че не толкова грозен и без озъбена, размахваща меч орка върху него. Неподвижна, Синди ахна и отстъпи назад. „Няма начин да избягам достатъчно бързо.“
- О, човече! Това нещо е огромно! - каза Чад, гласът му трепереше. - Къде...
Две фигури изскочиха след него. Първи беше Люк, отрупан с пушки.
- Люк! - Синди тръгна напред, облекчението пееше във вените ѝ. Беше си го представяла с разкъсано гърло и в кръв, кьпеща гърдите му. - Какво е... - Тя спря, когато вторият човек стана видим. Беше по-голямо момиче в странно камуфлажно облекло, с узи в ръце и пушка през рамо.
„Хей, не съм ли я виждала някъде преди?“
- Коя си ти? - попита Синди.
- Името ми е Алекс - каза момичето. - Вие кои сте? Как така сте с Фин?
И четиримата - Синди, Люк, Джаспър и Чад - се спогледаха, преди да се обърнат към момичето. Синди отвори уста, но Люк я изпревари.
- Алекс? - каза той. - Алекс на Том?
Момичето спря насред крачка, учудването се просмукваше по лицето и.
- Вие... вие познавате Том? - Едната ръка се качи на гърлото ѝ. - Виждали сте Том? Видели сте го?
- Разбира се, всички го видяхме - каза Джаспър, а Синди искаше да удуши глупавото хлапе. - Том беше наш приятел. Той ни помогна.
- Беше? - Алекс пребледня. Зелените ѝ очи внезапно станаха бляскави и влажни. - Беше?
- Да. - Люк хвърли на Синди нещастен поглед, преди да се обърне. Тя знаеше точно как се чувстваше той.
- Съжалявам, Алекс - каза момчето безпомощно, - но Том е мъртъв.
108
- Не ги виждам - каза Том. Той и Крис бяха стигнали бързо, пришпорвайки конете си надолу по блещукащата пътека, която минаваше през гъст участък от широколистни и вечнозелени дървета до наблюдателния пост, който беше разположен високо на югоизток върху базалтова плоча на сто метра от набързо вдигнатия абатис. Сега, застанал в кабината на наблюдателницата на около двайсет и три метра над земята, той свали бинокъла. Над главата му светеха най-ярките звезди от дълбоко тъмнокобалтово небе, но на изток сребристо петно зацапваше хоризонта. Отдясно облаците пушеха над светлозелена луна като баскетболна топка, закрепена на ръба на дърветата. С намалената снежна покривка и с големите ивици гола земя вече нямаха предимството на отразената лунна светлина. Сенки потрепваха над този южен подстъп. Лош късмет за тях, добър за Фин.