...Тя отново е зад тези очи, в това тяло, за което започваше да мисли, че може да е на момче, и в сърцето на онова „давайдавай, вървивърви“. Високо на кон, облечена в бяло, Червената буря отляво, а другият крещеше: ДАВАМДАВАЙДАВАЙ, ПУСНИ МЕ. Тихо се спускаше по разкъсания сняг, движеше се с „давайдавай, вървивърви“ на Червената буря, вдишваше миризмата на зряло месо, то иска, той иска, тя жадува. Напред са далечният хълм и скованите очертания на кула...
... после преместване...
... в и през много очи...
... блещукане...
... и вече още по-близо... „давайдавай, вървивървивървивърви“... тя гледа през оплетена завеса от сплъстена коса. Това тяло е на друго момче, подлудяло от аромата на сол и месо, на плячка право напред и отгоре на оня хъам, в кулата... „вървивърви, давайдавай”... искам, искам, искам, нуждая се... „давайдавай, вървивървивър.
Две боботещи „бум“ внезапно отекнаха като далечна гръмотевица. Някои от децата изпискаха стреснато. Връщайки се рязко зад очите си, Алекс видя две немощни жълтооранжеви свещи да се стрелкат към калаеното небе на север. Пламъците бързо избледняха, погълнати от далечния приближаващ ден отляво на нея и от блясъка на луната на западния хоризонт.
„Онази кула.“ Там се беше фокусирало промененото момче - кулата и мъже. Месо.
- Върви, Алекс! Късмет! - каза Люк. - Ще се оглеждаме за теб. Върни се!
Тя искаше да каже, че ще го направи, но всички тези думи заседнаха в гърлото ѝ.
- Пазете се!
После пришпори коня си и отпраши в галоп към Рул, а Бък побегна след нея.
110
Том изгуби десет минути да събере нещата. Дотогава Джарвис беше на земята, а Крис слизаше по последните стъпала. На крайната площадка, на около шест метра от земята, Том обърна разтревожено поглед назад. Онези мъже трябва да бяха до тях или много близо. Един бърз кон можеше да покрие много разстояние за нула време. И все пак... Оглеждайки с бинокъла полето през пролуки между дърветата, той видя, че бяха слезли от конете. Може би - той задьвка долната си устна - осемстотин метра? Работят по...
- Том? - Крис точно отдолу. - Какво има? Виждаш ли нещо?
- Да, но са с гръб към мен. Не мога да кажа какво... - Когато един облак най-после се дръпна настрани, за да окъпе полето с лунна светлина, той вдигна бинокъла. - Защо да праща само четирима...
- Том? - гласът на Крис беше рязък. - Какво...
- О, господи! - Тревогата сряза корема на Том, когато най-после разбра. Двама мъже бяха коленичили и той вече можеше да види какво крепяха на раменете си. - РПГ! - Завъртайки се, той сложи ръце на металния парапет. - РПГ! РП...
111
- Исусе, хлапе! - изръмжа плешивото момче. На светлината, процеждаща се през ниските вечнозелени дървета, Ели видя, че косата на кретена растеше отново около приличащи на паяци струпеи. - Дай ми проклетото оръжие!
- Не! - Ели прегърна савиджа до гърдите си. Това беше толкова срамно! Всички деца наоколо, повечето по-големи и няколко по-малки, бяха просто едни големи очи и кикотещи се усти. Отдясно на нея едно слабо момиче с пяна от фина, почти бяла коса се свиваше, сякаш Ели беше кихнала и цялата я беше напръскала със сополи. - Това е моята пушка. Джейдьн ми позволява да я нося.
- Това не е фургонът на Джейдън и не ми пука. - Кретенът я плашеше ужасно. Всички тези халки по веждите и безопасната игла със засъхнала стара кръв през дясното му ухо, да не споменаваме езика... беше просто гадно. Изглежда, хлапето се беше увлякло, когато беше решавало коя част да надупчи. Сякаш животът не беше вече достатъчно лош. - Сега ми я дай! - каза ѝ той.
- Лушън, остави я на мира! - Беше слабото, уморено изглеждащо момиче, Сара, което караше люшкащия се фургон, докато се друсаха през издут лед и рядък сняг. - Тя не вреди на никого.
- Все още - каза Лушън. - Искаш ли тази пушка да гръмне?
- С предпазител е - възрази Ели. Усещайки бедата, Мина се изправи с мъка на крака и бутна муцуната си в корема на Ели, Джет и Призрак също се заизправяха, за да видят какво става. Това сложи началото на общо местене и блъскане на другите кучета. Те се клатушкаха и блъскаха деца, които започнаха да се оплакват и дрън-дрън-дрьн... Може би щяха да и позволят да върви. Това определено щеше да реши проблема с пушката. Вбесена, тя натисна Мина да седне. - Пръстът ми дори не е на предпазителя. Какво мислиш? Че ще гръмне сама ли?