След като изгоряла бързо и жарко, лодката на Питър потънала бързо във водата на повече от сто и петдесет метра. Нито съдът, нито момичето били извадени и така те се присъединили към боклука от останки на дъното на най-голямото и най-дълбокото от Големите езера. Което значеше, че показанията на Питър за пожар в машинното отделение, запален от електрическа искра, никога нямаше да бъдат проверени. Според Хана Бреговата охрана, а после и полицията ги разпитвали, но не стигнали доникъде. Саймън бил единственият свидетел, който бил трезвен по време на инцидента, и той подкрепил Питър.
- Знам какво видях - казала бе Хана. - Но всичко стана толкова бързо, че си мислех, че може да греша. Не знаех дори, че пистолетът е бил сигнален, докато Саймън не ми каза. Можеш ли да повярваш, че Пени го беше запазила? След като стреляла с него, тя натъпкала всичко в джобовете си.
Отдолу се чу заглушено тупване на врата - Хана отиваше в кошарата. Настъпи тишина. Часовникът отброяваше секундите.
Беше мистерия защо Хана е поддържала контакт със Саймън. Единственото, което тя каза, беше: „Сближихме се“. Дори така опитът за самоубийство на Саймън беше шок. Но Крис го виждаше. Можеше да разбере импулса.
„Баща ти убива приятелката си. - Крис притисна възглавницата към очите си. - Ти, малкото дете, му помагаш да скрие доказателството. Лъжеш полицията, защото татко ти казва, че това е единственият начин.“
Той помнеше и това. Баща му, вонящ на пиячка, а той подушваше мириса на кръв като куче. „Те ще ни разделят, момче. Ще те сложат в дом, където няма да има кой да дава и пукната пара за теб. Искаш ли да си в безопасност? Не искаш момчета и старци да правят мръсни неща с теб, нали? Искаш ли покрив над главата? Тогава трябва да кажеш това и да направиш така.“
- Млъкни, татко! - промърмори Крис. - Не ставаше дума за мен. Винаги трябваше да предпазвам теб.
„И да пазиш тайни, докато се събудиш един ден и разбереш, че живееш с две чудовища, едното е лицето на баща ти, а нещото, изгниващо отвътре...“
- Крис!
Звукът на името му беше нереален като чертичката на удивителен знак в края на изречение, което не си осъзнал, че си написал. Гласът беше кратък и остър - както и почукването на кокалчета по врата - и го измъкна от мислите му. Преди да може да отговори, той чу тропането на бравата.
- Влез - каза, без да мърда от леглото. Вероятно Хана, върнала се от кошарата, идваше за съдовете му. Когато не чу пантите да се оплакват, почака един момент. - Хана?
Почукването дойде отново. Този път той хвърли възглавницата със стон.
- Чакай! - викна, провесвайки стъпала към пода. Тогава си спомни: - Не мога да отключа от моята страна.
Хана каза нещо, което той не долови.
- Какво? - попита той. Тя каза още нещо, но гласът ѝ беше глух. Чу се още едно тропане, последвано този път от стърженето на резе. Без да мисли много за това, той завъртя бравата и отвори вратата. - Съжалявам, бях...
Всичко в него - мозъкът му, дъхът и кръвта му, думкането на сърцето му - спря.
Там, със зеления шал все още увит около врата ѝ, беше Лена.
65
Алекс беше права. Беше вълк... и не беше. По-скоро беше нещо като мелез. Това животно беше много по-голямо дори от маламут, но без завъртяната опашка. Козината му беше почти бяла, с няколко ивици сиво. Формата на главата, муцуната и ушите му ѝ напомняха за Джет - черната немска овчарка на Крис, но по петната по лицето и маската приличаше на хъски.
Защо се показваше сега? Заради десерта ли? Мислело си е, че е предложение за храна? Вероятно, но миризмата му не беше правилна.
Както при вълка водач, миризмата на това животно не крещеше „глад“ или „опасност“. През задържалата се сладост на шоколад и кокос тя можеше да вкуси празнотата тук: само студен прах и сива пепел. Този вълчак беше сам и самотен.
„Но откъде дойде ти?“ Всъщност защо животното беше рискувало да я последва? Може би беше като при кучетата преди - те винаги гледаха да са близо до нея и да я защитават, ако има нужда.
Те се взряха един в друг. За разлика от Джет, очите на вълчака бяха наситени и смайващо златни. Едва след като сключиха погледи, тя си спомни, че беше опасно да гледаш в очите диво животно. И все пак, докато се гледаха, този самотен вкус отново се появи на езика ѝ, гърдите я заболяха. Беше минало много време, откакто беше виждала куче. Дори вълчак беше нещо по-нормално. Накара я да се почувства... човек.
Движейки се бавно, тя завъртя глава надясно. С изпъкнала като на неандерталец глава Дарт тъпчеше покрай верандата, отправил се към Бърт и Пени, които тъкмо излизаха от гората. От къдравия остър дъх във въздуха Алекс разбра, че са довлекли предимно сухи като пустиня борове, които тя - о, радост! - щеше да сортира после, защото тези хлапета просто не се научиха, че бор + огън = голяма беля. Но това значеше, че тя има още няколко минути.