Обърна се отново към животното.
- Хей, момче, какво правиш? - попита тя меко, като знаеше, че не трябва да го прави. Това беше нещо жалко, чудато и сладко, което Ели би направила: „Хей, странно животно, ела ми дай бяс!“. Мисълта избута буца в гърлото ѝ. Имайки предвид интересния фетиш на Вълка, желанието ѝ да окуражава това животно да се задържи наоколо беше като смъртна присъда за него. Но внезапно закопня да го докосне. Просто да разроши с пръсти козината зад ушите му. Егоистично беше, знаеше го, но наистина, наистина имаше нужда от това.
- Хей, момче, какво правиш? Крадеш ми храната ли? А? Няма нищо - прикотка го тя и видя как върхът на опашката му трепва напред-назад. „Успокой се, издишай! Отпусни се, за да може да се отпусне и то!“ - Но следващия път, мислиш ли, че можеш да ми оставиш малко...
Внезапен настоятелен тласък в ума, нещо като блъскане в центъра на мозъка ѝ. Секунда по-кьсно тя усети отместване, което беше като разгъване на ръце и крака, като завъртане на гигантска глава и оголване на зъби-игли. Като отваряне на жълти очи. „Какво, по дяволите?“ Умът ѝ затрептя, сякаш земята се преместваше под краката ѝ, а снегът беше готов да се издигне и да я помете. Задъхана, тя се дръпна настрани, като едва не падна по стълбите и почти не забеляза тихото странно тревожно излайване на вълчака.
Чудовището? Защо се събуждаше сега? „Не е заради Вълка.“ Нямаше начин да свикне с което и да е чудовище, но тя започваше да усеща разлика в това, което правеше нейното. Никога напълно заспало, то винаги виреше нос да подуши, когато Вълка беше наблизо. Това чувство беше близо до съня ѝ: огън и нужда. Желание. Чудовището се пресяга в любовна прегръдка, защото иска Вълка.
Но сега беше различно. „Като в нощта, когато Черната вдовица уби Джак, когато бях привлечена зад очите ѝ. Както когато Леопарда ме пожела в мината.“ И както когато само преди няколко дни Пъпчивия се опита да я убие. Това беше кръвожадност, убийствен бяс. Имаше нещо или някой, който притегляше чудовището, пресягаше се с ноктести ръце и го извличаше напред в...
... в ум, който не беше неин, зад чужди очи - „давай-давай, върви-върви“, - в тяло, което тя не познаваше - „давай-давай-давай“- и не беше сигурна, че принадлежеше на момиче. „Върви-върви, давай-давай“, тя/той/то се движеше в група с четирима други, които бяха също толкова бързи и тихи, и вървивървивърви: Червена буря, давайдавай през снега, през дървета, давайдавайдавай, водовъртеж който тя/той/то вижда през много очи. Отляво през пролуките в гората слънцето проблясва ярко. Taзи част от гората извива, следвайки широк откос покрай купа от ненабразден сняг. Oтзад, не много далеч, е онова, давайдавайвървивърви. Има и още едно, почти като брат, но все пак враг и то крещи: ВЪРВИВЪРВИВЪРВИ, ОСТАВИ МЕ...
Много далеч напред има още шестима и Червената буря ги подкарва, давайдавайдавай, вървивървивърви... а после това, което тя вижда, и мястото, на което е, се срива. Още едно потреперване и отместване. Внезапно тя отново скача и се плъзва зад очите на някой друг, който преследва трима. Главата на един от тях е с дива, неопитомена коса, другият е малък и болката му е зряла, ярка миризма. И има и трети, но той... то?... е трудно да се определи, няма нищо, което да изтъркаля в уста... освен давайдавайдавай, главата ѝ е червена буря, пълна с вървивървивървидавайдавайДАВАЙ...
66
Kpис yceти как умът му се опитва да се избута, да избяга. Но можеше само да гледа втренчено замръзнал. Вкаменен.
Лена беше като скелет, цялата остри ъгли и опъната кожа. Хлътнали в орбитите си, мрачните ѝ очи бяха зацапани с петна с цвета на старо кафе. С изключение на шала ѝ, дрехите ѝ бяха разкъсани, мръсни. Сплъстените ѝ с горски боклук гъсти коси бяха оплетени с мъртви листа и счупени клонки.
- Лена! - името ѝ излезе като диво задавяне. Сърцето му внезапно подскочи в гръден кош, който, изглежда, беше твърде тесен за него, дробовете му бяха стиснати между железни стени. - К-кьде... К-как...
Тя не каза нищо и за част от секундата той помисли: „Тя не е истинска. Това е номер. Чувстваш се гузен, това е...
После очите му - единствената работеща част от него, както изглеждаше - се спряха на яркия шал с цвят на лайм. „О, боже! - Главата му се изду от ужас. - Последният път, когато видях този шал, беше в нощта, когато останахме в онова училище, когато дойдоха Променените.“ Крис беше откраднал шала на Лена и преднамерено го беше поставил в купчина тела. „Защото не бях сигурен какво ставаше с нея.“ Той си спомни как стомахът му се обърна, когато онова момче, един Променен, обви шала на Лена около врата си. Но сега тя си беше върнала шала, а това значеше...