- Мускулите - каза Крис на глас над вареното. „Чакай малко! Какво видях току-що?“ Облегна се назад, внимателно постави лъжицата в купата и превъртя видяното от прозореца. Две момчета, отправили се към обора. И това беше проблем, защото? - Защото - преглътна той - те ловуваха.
„Значи, ако Джейдън и Конър са на лов и проверяват капаните...“
- Къде е дивечът? - каза на стаята си. - Е, може да не са хванали нищо, нали? Всеки има лоши дни.
Но не беше ли казала Хана, че Джейдън никога не се връща, докато не хване нещо, че винаги си насилва късмета и това я плаши до смърт?
Тогава Крис осъзна какво не е видял.
- О, мамка му! - Столът му се срина назад, когато Крис се стрелна обратно към прозореца. - Не само че нямат дивеч. Те нямат оръжия.
Момчетата вече бяха много по-близо до обора. Нямаше оръжия. Нямаше коне. Нямаше улов... но това беше, защото тези момчета бяха още на лов.
И вместо само двама Променени, сега... там имаше десет.
67
- Върви, върви, върви! - Алекс можеше да се чуе, но гласът ѝ беше тъничък, Червената буря все още беше огромна в ума ѝ. - Давай, давай! - каза тя, думите падаха от езика ѝ незабелязани. - Давай, давай, давай! Вървете, вървете след тях! Вървете по-бързо, вървете...
Шок от болка пламна в дясното ѝ бедро. Сумтейки, тя изпусна дъх и в същото време усети как това, което беше сграбчило чудовището в главата ѝ, изведнъж го пусна. Погледна нагоре и видя Дарт, който тъкмо се приготвяше за още един ритник.
- Спри, Дарт, спри! - каза тя, докато се изправяше с мъка на крака. - Ставам, ясно? - Но този път беше почти доволна да го види. „Боже, какво беше всичко това?“ Тя сложи разсеяно ръка върху сърбежа на горната си устна, после усети как мислите ѝ запъват, когато очите ѝ попаднаха първо на ръкавицата ѝ, а после отскочиха на стъпалото. Червени паяци бяха опръскали снега. „О, не!“ Буца натежа в гърдите ѝ. Последния път, когато беше текла кръв от носа ѝ, чудовището беше отхапало достатъчно пространство, за да удвои размера си. Може би Червената буря - давайдавайдавай - не беше друго, а чудовището, вече по-силно и по-голямо, раздиращо мозъка ѝ.
„Значи може би това се случи току-що. Чудовището явно вече се е развило до точка, в която може да прави това... това...“ Каквото се беше случило току-що. Тя дори не знаеше как би могла да го нарече.
Дарт я смуши отново - този път с дулото на пушката.
- Да, да - каза Алекс, преглъщайки кръвта. Щом тя започна да стъпва бавно през просеката към алеята, Дарт отново мина напред и тя можеше да хвърли бърз поглед към групата ниски кедри. В началото помисли, че Вълчака го няма, но после го забеляза доста назад, почти скрит в гъстите сенки под един смърч. „И колко странно е това?“ Дарт, изглежда, не забеляза или не му пукаше за животното. Взимайки предвид труповете на вълците, стоящи като ритуални стражи пред къщата, и гуглата на Вълка, можеше да се предположи, че Дарт имаше достатъчно усет, за да разбере, че животното беше там. Освен ако това не беше чудат малък фетиш на Вълка, негов духовен водач или каквото там беше, с който Дарт и останалите се примиряваха.
Тя върна мислите си отново към това, което току-що беше преживяла. Как би го нарекла? Умствен скок? Или някой друг се беше отбил? И двете? „Мисли, Алекс! Как започна?“ Тя беше с Вълчака... но не, не беше съвсем точно. Умственият скок се беше случил, когато тя се беше отпуснала, за да придума животното да дойде по-близо. Беше свалила гарда и тогава или нейното чудовище беше излязло, или нещо - някой - го беше сграбчил. Какво точно значеше това?
Чудовището ѝ винаги се будеше, когато Вълка беше наоколо. Значи той може би се връщаше, а тя беше прихванала подсъзнателен полъх от него и не го беше забелязала наистина, нито му беше обърнала внимание, защото вече беше свикнала с Променените. Това беше възможно. Нямаше представа какъв можеше да е обхватът на нейното сетиво и вероятно зависеше от вятъра, който беше относително спокоен в момента. „Но Вълка може да е наблизо.“ С едно око върху Дарт тя се забави и изпробва въздуха, оставяйки го да забърше езика ѝ. Но всичко, което усети, беше мед от собствената ѝ кръв, бор, сняг, мимолетното суетене на вълчака. Но не и Вълка.
Добре, задраскай тази идея! „Освен ако Вълка се връща, а чудовището някак не го е разбрало.“ Да, но как би се получило? Може би по същия начин, по който получаваш предчувствие за някого и в този миг мобилният ти телефон звънва. Което би значело, че нейното чудовище се синхронизираше по някакъв странен начин с Вълка.
- Е, скъпа, надявам се да не е това. - Дъхът ѝ излезе на кълбо пара, което ветрецът отнесе настрани. „Но какво видях? Какво беше това?“