Тя извърна поглед от къщата и се взря надолу по хълма към езерото. Просто не можеше да го напипа...
- Чакай малко! - Алекс присви очи срещу жълтия блясък, отразяващ се от ненабраздения сняг върху замръзналата вода.
„Видях това. - Чувство на нереалност премина през нея. - Не е същата перспектива, но ако онова беше езерото...
- По време на умствения скок видях езерото отляво. Това значи, че съм идвала от запад. - Очите ѝ се разшириха. „И видях три деца много напред, бягаха...“ - Не, това не е съвсем точно. Давай-давай-давай - прошепна тя, очите ѝ се насълзиха от светлината. - Върви-върви-върви! - Какво значеше това? - Обмисли го, Алекс, хайде!
Първо тя и чудовището бяха скочили - не, не, бяха издърпани - в някого, момче. Променен, чийто ум преливаше от целенасочената настойчивост и напрежение на гонитбата. Той беше с тази Червена буря, това „давай-давай, върви-върви“. Имаше и още някой, който крещеше: „Пуснете ме да вървя-вървя-вървя!“.
Но после перспективата ѝ се беше променила. „Скочих напред и в някой друг, друго момче.“ Чувството, което беше усетила тогава, също беше различно - не само това „давай-давай, върви-върви“, но усещане, че е подкарван, тикан след двама... не, трима други Променени по начин, по който старомодните каубои може би са подкарвали стадо говеда. Двама беше видяла доста ясно: онова дългуресто хлапе с дивата коса и по-ниското, по-малкото...
- Боже мой! - Тя вдиша. „Алекс, идиотка такава! Това беше Марли, което значи, че по-малкото хлапе трябва да е било Ърни.“ - А това предполагаше, че онези другите Променени всичките гонят...
Следобедът се разби с изстрел.
68
- Хана! - Kpис удари прозореца c юмрук. Долу на снега, вече много по-близо до обора, Променените се разделяха: петима отдясно, петима отляво. „Идват към тях от двете страни.“ Той отново удари дебелото двойно стъкло. - Хана! Хана!
„Тъп и безполезен, какво правиш?“ Трябваше да се измъкне от стаята. Пръстите му опипваха непохватно резето на прозореца, но то не се помръдна, а секунда по-късно, когато видя отвора за ключа, разбра защо.
- Ключалка? - Който и да бе направил тази стая, наистина не искаше никой да се измъкне навън. Значи или трябваше да разбие прозореца и да се спусне по дървената рамка, или да изкърти вратата. Нито една от двете възможности не беше добра, но с прозореца щеше да се справи по-бързо.
Крис грабна краката на стола, замахна и се завъртя. Усети удара в китките си, когато високата права облегалка халоса прозореца, преди да отскочи. Стъклото се набразди със сребърна плетеница от пукнатини, напомняща паяжина на откачен паяк. Изрева от безсилие и замахна отново. Този път стъклата се разбиха с ужасен трясък, а облегалката се строши. Той дръпна платнените салфетки, които Хана беше използвала, за да покрие храната му, уви юмруците си в тях, избута висящите парчета стъкло от рамката и изкрещя:
- Хана! Хана, внимавай! Внимавай! Исак! Исак!
През снега видя как стабилният смъртоносен поток от Променени внезапно се закова на място. Бяха твърде далеч от него, за да различи лица, но видя, когато се извърнаха, за да погледнат назад към къщата. Добре, добре. Беше ги забавил поне за секунда. Сви ръце на фуния и завика:
- Хана! Хан...
Западната врата на обора внезапно се отвори. Показа се глава: бяла пяна над широки рамене.
- Исак! - извика Крис. - Барикадирайте вратите! Има десет! Има десет!.
Главата на стареца се дръпна рязко назад, а вратата на обора се хлопна толкова здраво, че Крис чу слабото плясване, а после и неговото ехо. ,Добре.“ Беше ги предупредил. Сега да им помогне. Пресече стаята и се поколеба, докато проучваше касата на вратата и ключалката. „Боже, секретна? - Все едно. - Просто го направи!“ Дръпна се назад, насочи дясното си рамо, хвана дясната си ръка с лявата и нападна. Удари вратата достатъчно силно, за да усети сблъсъка в зъбите си. Рамото му изрева от болка. Вратата, която беше от солиден дъб и доста плътна, потрепери, но нямаше и една отчупена треска или пукнатина в дървото. Крис удари втори и трети път, а през зъбите му изскочи сумтене. На четвъртия път ревът в рамото му беше вече крясък, но вратата все още се държеше здраво.
- Проклятие!
Студен въздух нахлу през натрошения прозорец. Запъхтяният му дъх излизаше на струйка, когато постави юмруци на хълбоците си и се опита да мисли през болката в рамото си. „Може би все пак трябваше да се смъкна през прозореца.“ Тогава забеляза това, което трябваше да види още в началото. Вратата се заключваше отвън, но се отваряше навътре.