Но тялото на мъжа в този сак беше на парчета и му липсваха няколко части. От друга страна, тук беше и Ърни, разкъсан на парченца, а имаше и други Променени, които искаха кръвта на Вълка.
- Откраднали сте го от тях? Хванали са ви да крадете? - А тя се притесняваше да не е ранен!
Устните на Вълка бяха стиснати и пепеляви, но тъмните му очи - очите на Крис - бляскаха. Бърт, братът на Ърни, се суетеше през голямата стая. В едната му ръка беше помпата, а нейната медицинска раница се люлееше от другата. С ъгъла на окото си Алекс видя Дарт да се накланя от вратата и да се отправя към далечния край на стаята със странно присвиване. За част от секундата тя едва не извика: „Залегни, идиот!“. Дарт шеше да е толкова изкушаваща мишена, колкото метална патица на панаир. „Три изстрела и малката дама получава плюшено прасе.“ Вместо това тя грабна медицинската си раница от Бърт и извика:
- Вълк, какво очакваш да направя? Не мога да поправя...
Панорамният прозорец избухна в огромен стъклен фонтан. Главата на Дарт беше там в един момент, а в следващия на мястото ѝ имаше червена мъгла. Ахвайки, Алекс се наведе бързо, когато стрелички от остро като бръснач стъкло профучаха над главата ѝ. Миг по-късно някой нададе задавен писък. Тя извърна глава и видя ръцете на Бърт да се стрелват към лицето му. Парче стъкло, дълго колкото кутрето ѝ, вибрираше от останките на лявото му око. Друга нащърбена кама се беше забила в меката част под челюстта му.
- Бърт! - Ужасена, тя избута Вълка настрани, въпреки че последните останки от здрав разум протестираха: „Залегни! Остани долу!“. Тя се запъти към момчето. - Бърт, Бърт, не го докосвай, недей...
Той изпусна още един хълцащ писък... и пушката си.
Алекс видя бедствието да се развива на забавен каданс: струите от кръвта на Бърт се разбиха на отделни капки, стъклото проблесна и потрепера, дори помпата се движеше в странен танц. После времето забърза, окото на дулото гледаше право в нея и мозъкът ѝ пищеше: „Долу! Залегни!“.
Частица от секундата твърде късно.
Помпата удари, точно когато нещо се блъсна в нея и я повали. Вълка я покри, докато пушката изрева едно оглушително БУМ. Куршумът изсвистя над главата на Вълка, оставяйки диря от горещ месинг и изгорял барут, преди да се забие в стената с тежко „туп“. Още изстрели профучаха през разбития прозорец. Протягайки глава над рамото на Вълка, тя видя тялото на Бърт да трепти в спазматичен танц, после да пада по лице. Дори през заглушеното жужене в ушите си тя чу хрущенето, с което стъклената кама проби костта, а после и мозъка. Ръцете и краката на Бърт се протегнаха като на малко дете, което крещи от изненада, а после се отпуснаха.
На прозореца Марли скачаше нагоре-надолу и стреляше диво през перваза. С всичките „пук-пук“ от ответния огън и „плянк“, когато куршумите рикошираха от чугунената печка, тя не мислеше, че Марли улучва често. „Да се надяваме, че искрите няма да възпламенят онзи бор! Пожарът е последното, което ни трябва.“ Ърни беше восъчна кукла в езеро от кръв. В кухнята Пени пищеше.
- Трябва да я измъкнеш. - Алекс все още беше под Вълка, лицата им бяха на сантиметри, вълчата му кожа беше толкова близо, че тя подуши мухлясалия дъх на животното, което някога я бе носило. Тя разчете паниката му, подуши прашенето на страха по кожата му. Ако само можеше да му предаде идеята си! За момент си помисли: „Алекс, успокой се, пусни чудовището! Нека то ти помогне!“. Тя натика обратно този импулс. Щеше да бъде лудост. Вместо това тя сложи ръце на раменете на Вълка и хвана очите му в своите. - Дай ми оръжие, Вълк! Нека помогна...
Чу се още едно огромно БУМ, проблесна оранжева светлина и нещо избухна отвън. Секунда по-късно циклон от стрита на прах земя и пренагрят въздух нахлу през счупения прозорец, отхвърляйки Марли. Стаята внезапно стана много гореща, знойна. Алекс усети изгарянето в гърлото и дробовете си. Над нея тялото на Вълка се скова, лицето му се изопна в болезнена гримаса. Въздухът навън натежа от звуци, миризми и усещания: пиперливото жилене на взривени експлозиви, изолиран писък иззад прозореца, мръсен дъжд от пушещи парчета трептяща плът, пелтеченето на стрелящи оръжия.
После настана тишина, сякаш времето беше решило да си поеме много дълбоко дъх... и точно тогава Алекс разбра какво беше забравила, защото сега почувства внезапен пламък в центъра на мозъка си: „Върви-върви! Давай-давай!“.