Тогава коленете му се подгънаха, а земята се отвори и Крис пропадна в мрак...
- Крис! - глас в ухото му, а после разтърсване. - Събуди се! Отвори очи!
- Нееее! - Той отново беше на снега, под капана, в езеро от кръв, и бавно умираше. Измръзваше до смърт. Всичко го болеше. Опита се да се обърне, за да бъде по-далеч от гласа, но една ръка хвана брадичката му - Не мога - каза той. - Твърде трудно е. Боли твърде много да гледам.
- Престани! - каза гласът. - Отвори очи!
- Защо? - попита той, въпреки че клепачите му се отвориха. Разбира се, беше Джес с нейната коса като на Медуза и очи като черни огледала. Крис отдясно, Крис отляво. Или Саймън и Саймън, зависи как погледнеш. - Защо това да зависи от мен? Какво искаш? Какво ми помага това, че мога да видя нещо? Не мога да променя нещо, което вече е станало. Не можах да помогна на Алекс. Не помогнах на Лена. Питър не ми позволи, защото никога не ми каза.
- Ти отказа да видиш.
- Добре! - Нова болка стисна гърлото му. - Остави ме на мира! - изхриптя той с изтънял глас. - Моля те, Джес, защо не можеш да ме оставиш на мира? Защо не ме оставиш да умра?
- Някой ще умре. Някой трябва да умре. Без кръв няма прошка.
- Ти си мъртва. Това е Земята на мъртвите, а аз сънувам, но не разбирам. Искам да знам какво значи това.
- Разкажи ми съня си и ще ти кажа истината!
- И какво е тя? - Хилав смях изскочи от устата му заедно със струйка кръв. - Какво е истината?
- Това, което живее тук - тя прокара пръсти, студени и сухи, по челото му, - не е същото като това, което живее тук. - Тя постави ръка върху сърцето му и той извика, защото докосването ѝ беше електрическо, ярко и ужасно. - Раздели се с чука, Крис! Прости на себе си! Прости на Питър!
- Какво значение има това? - Той облиза кръв от устните си. - Вече казах, че разбирам.
- Ще ти кажа защо - още един електрически пръст към гърдите му, пораждащ вик - те боли толкова много. Истината на сърцето е много по-ужасна за понасяне, защото от любовта пониква скръб. Истината е в устата ти, на езика ти, в кръвта ти. Раздели се с гнева си, Крис! Нека Питър, такъв, какъвто го помниш, да говори с теб.
- Той не може - каза Крис. - Мъртъв е.
- Повикай го обратно! - Джес притисна длан върху очите му и той отново беше в пълен мрак. - Бързо, Крис! В твоята слепота и със скръбта си повикай с любов и го направи, преди да стане твърде късно, преди Питър да е изгубен, преди светлината да...
- ...изчезне?
- Не. Мисля, че се връща. Крис? - Потупване по бузата му. - Крис, събуди се!
Крис се съвзе, долови първо острите ръбове на счупени чинии под краката си, а после стената зад гърба си и накрая една ръка, която придържаше тила му.
- Крис! - Джейдън отново потупа бузата му. - Добре ли си? Този ли е единственият? Къде са останалите? Къде е...
- Хана... - Очите му се отвориха рязко. Всичко се върна рязко в главата му като вода в празна чаша. - Исак - изхриптя отново, стискайки ръката на Джейдън. - Обор.
- Какво? - Джейдън хвърли поглед към Конър, който също беше клекнал до него. - За какво говориш? Какво за обора?
- Оръжия. - Изстрелите се чуваха надалеч, особено сега, когато нямаше нищо, нито коли, нито самолети, нито машини, които да ги маскират. От колко време беше в безсъзнание? - Не чухте ли?
- Чухме изстрел - каза Конър. - Но бяхме на север. Не можехме да разберем откъде идва. Когато приближихме, аз всъщност помислих, че идва от изток.
„Изток.“ Имаше нещо важно в тази дума.
- Не, Хана и Исак са в обора, натам се бяха запътили Променените.
- Какво? - Конър беше истински скептичен. - Те не могат да ни намерят. Никога не са ни намирали.
- Не? Тогава как наричаш това? - каза Крис и килна глава към мъртвия гигант с деформиран череп, който лежеше в локва газ и вода, оцветена в червено от кръв. Стискайки лакътя на Джейдън за опора, той се изправи на крака. - Преброих десет. Счупих прозореца в моята стая. Знам, че Исак ме чу и ги видя. Но трябва да вървим. Чух изстрели, но ако вече няма...
- Добре. - Кожата на Джейдън беше като стъкло от ужас, но устата му беше стегната, когато съблече парката си. - Вземи това! Аз съм по-дребен от теб, но...
- Ще стане. - Маншетите на парката бяха доста над китките му и раменете му сякаш бяха пъхнати в усмирителна риза. Дръпна ципа и успя да го вдигне до средата. - Така е добре.
- Добре. - Джейдън изглеждаше несигурен. - Доста си пострадал. Можеш ли да се биеш?
- Да. - Крис дръпна една платнена салфетка, изтри кръвта от челото си, а после уви кървящата си длан. - Но ми трябва оръжие. - Когато другото момче се поколеба, той го сряза: - По дяволите, Джейдън! Нека помогна!