- Страхотно се справяш - каза Илай с притаен дъх. - Почти стигна... Добре, спри! Спри да мърдаш! Аз съм точно зад теб. Виждаш ли? - Той отпусна ръка на рамото ѝ.
- Да. Благодаря! - Когато се опита да пъхне крака под себе си, за да може да се изправи, салът внезапно се килна вдясно.
- Хей, хей, хей! - Пръстите на Илай стиснаха яката ѝ. Веригата издрънча, когато той я прихвана. - Ели, слушай, не трябва да мърдаш...
- Толкова бързо - изхриптя тя. - Знам. Съжалявам! - Това можеше да е последната тъпа идея в целия ѝ глупав живот. Отдалечавайки се от човекоядците възможно най-бавно, Ели застана на ръце и колене.
Все още приведен, Илай обхвана китките ѝ и заедно започнаха да се изправят, докато салът се клатеше и отклоняваше два сантиметра наляво, после надясно.
- Ако стоим в центъра, ще бъдем добре. - Илай не беше отпуснал хватката си. Бяха толкова близо един до друг, че тя можеше да види как устните му потръпнаха, когато се опита да се ухили накриво. - Сега какво?
- Чакаме помощ. Ти стреля. Хана трябва да е чула - Ели вложи в гласа си увереност, каквато не чувстваше. Изстрелите, идващи откъм фермата, бяха първият сигнал, че нещо не беше наред, а това беше преди доста време. Някой от другите трябваше да се е сетил за тях досега. Но може би нещо ги спираше. „Не, Ели, престани! Те са добре. Хана, Джейдън и Крис са добре.“ Алтернативата беше твърде ужасна, за да мисли за нея. - Те ще ги прогонят или убият. После всичко, което трябва да направим, е или да чакаме водата да замръзне отново, или... знаеш. Джейдън ще вземе въже, ще го хвърли и ще ни издърпа. Ще се оправим.
„Стига да не отплаваме много далеч. - На водата можеше да ѝ трябва много време да замръзне отново, ако изобщо го направеше. Или можеше да не замръзне в достатъчно плътен мост, който да ги удържи. - О, спри да се тревожиш, Ели! Джейдън ще измисли нещо. Той е умен.“ Въже, това щеше да направи той. Да намери въже, да им го хвърли и после с кон да ги изтегли достатъчно близо, за да могат да стъпят на по-добър лед. Точно като плаващия сал в онова езеро, на който баща ѝ я беше завел веднъж в... Палм Брукс. Това беше. Същият принцип.
- Надявам се. - Илай не беше спрял да я прегръща. Със сигурност така беше по-безопасно, а и тя не възразяваше ръцете му да са около нея ни най-малко. - Боже - каза той, - тръпки ме побиват от тях.
Ели можеше да види защо. Човекоядците все още напредваха в колона, момичето с шала с цвят на лайм се носеше най-отзад. Със слънцето зад тях черните им сенки се протягаха като сграбчващи пръсти. При тази гледка дори кучетата на практика бяха замлъкнали, само незначително ръмжене се изтръгваше от устите им.
„Какво си мислят, че ще направят човекоядците? Ще прескочат?“
- Ами ако скочат? - попита Илай. - Разстоянието е... само има-няма и метър.
Напълно я изплаши това, че мислеха за едно и също нещо. Процепът вода между техния сал и по-солидния лед беше пораснал съвсем малко, но не достатъчно. Не беше бързо отдалечаване с метри, каквото им трябваше, а бавно, лениво носене със сантиметри.
- Трябва да се погрижим да не го направят - каза Ели.
- Как? Мога да застрелям двама, но нищо повече - каза Илай. - Само толкова патрони са ми останали.
Щяха да останат осем Променени, и то само ако Илай улучеше някого.
- Трябва да пестим патроните - каза тя, но не знаеше защо или за кого... освен ако не планираше да помоли Илай да я застреля. Обаче тя не мислеше, че е толкова смела. Освен това какво щеше да стане с Мина, ако тя беше мъртва?
- Тогава как?
- Свределът. Удължи дръжките и ще стане достатъчно дълъг. Ако държиш краката ми, мога да се протегна и да го използвам, за да ни избутам.
- О, боже! Мразя това! - каза Илай, но беше започнал да се смъква полека.
Ели го следваше плътно, а сърцето ѝ риташе в зъбите всеки път, щом салът се наклонеше. Когато вече беше по корем и се обърна, той удължи дръжките и ѝ подаде свредела.
- Знаеш ли на какво ми напомня това? - попита я. - „Съкровището“. На момента, в който Никълъс Кейдж и всички останали са в капан на онова голямо квадратно нещо.
- Не съм го гледала. - Тя се придвижи към ръба. Едно от кучетата сигурно беше мръднало, защото чу неистово дращене в същото време, в което салът се топна и водата потече по леда пред лицето ѝ. „О, боже! И аз мразя това!“ Почувства как водата под техния леден блок се издига, когато салът се разклати. Гадно видение премина през ума ѝ: как блокът се накланя толкова, че тя се плъзва с главата напред във водата. Щеше да повлече и Илай със себе си. После щеше или салът да се обърне като палачинка, захлупвайки всички тях, или само тя щеше да бъде закачена, без възможност да се обърне и да хване ръба.