Повечето езера, независимо колко бяха спокойни, имаха течения. Това тук беше по-силно от повечето заради потока вдясно от тях. Значи щеше да я отнесе вляво под сала и да я удави с гръб, залепен за леда.
Тя искаше да изчака водата да се отдръпне, но човекоядците наближаваха. Затова запълзя напред, после прехвърли свредела в ръце и се протегна, като се опитваше да удържи тежките остриета стабилни. Тя се загърчи още няколко сантиметра напред и вдиша през зъби, когато салът се топна още малко. Водата започваше да пълзи към ръцете ѝ. Може би трябваше да остави Илай да направи това - той беше по-висок, само че тя не беше достатъчно силна, за да го удържи, ако той се подхлъзнеше...
Сенки пропълзяха по ръцете ѝ. Очите ѝ се стрелнаха нагоре и пулсът ѝ спря. Девет от човекоядците бяха почти там. В челото момчето с мачетето се хилеше злобно и сечеше въздуха с почервеняло от кръвта на Бела острие. Недалеч зад основната група ги следваше онова момиче, чийто шал с цвят на лайм се влачеше като змия. Този път Ели не мислеше, че момичето изглежда уплашено. Всъщност изглеждаше така, сякаш наистина си умираше да се приближи.
„Ще ни насекат. - Парализирана, тя зяпаше как смъртта ѝ настъпва по леда. - Ще боли...“
- Не спирай! - каза Илай и подръпна веригата. - Хайде, Ели! Побързай!
- Добре де - сопна му се тя. - Опитвам се.
- Говоря сериозно.
- Знам. - Бицепсите ѝ тръпнеха от усилието. Колкото и силна да беше станала, почти четири килограма стомана в края на тънък алуминиев прът представляваха твърде голямо усилие за нея. Тя заби лакти и притисна свредела към гърдите си. - Те измъкват ли се?
- Какво? Кои?
- Онези от филма. - Човекоядците вече бяха много близо, сенките им като пръсти забърсваха косата и ръцете ѝ.
- О, да. - Тя усети веригата отново да се впива, когато Илай стисна още по-здраво. - Добрите винаги се измъкват. Ние също ще се измъкнем. Ние сме „убийците“ на Джейдън, помниш ли? Добрите? Така че...
Тя изчака един удар. Равномерното думкане на човекоядците по леда беше в унисон с туптенето на сърцето ѝ.
- Илай? - Когато не отговори, тя рискува да погледне. - И...
Тя познаваше изражението му. Нейният дядо Джак беше носил същата смес от тъга, шок и ярост в деня, когато хората от армията дойдоха, за да им кажат, че баща й е мъртъв.
- Илай - каза тя, сърцето биеше толкова силно в гърдите й, че щеше да изхвръкне. - Какво има?
- Лена - прошепна Илай втрещен. После по-силно: - Лена?
Това, което се случи после, стана бързо.
81
Стрелвайки се по снега, Алекс забърза през гората. Приливът на сила, който бе изпитала по време на престрелката, а после и при бягството им, намаляваше. Вкусът на адреналин по езика и губеше свежестта си. Тя пухтеше, дробовете ѝ се мъчеха от студа и димната мъгла, която се стелеше през дърветата и се сгъстяваше. Хвърли поглед назад и успя да види горящата къща. Покривът пламтеше, гигантски огнен език ближеше небето. „Малко по-наляво, на югоизток, докато се изравня с мястото, където беше коминът.“
Проблемът беше да намери отново това, което търсеше. Първия път беше дошла от различен ъгъл. Тук снегът целият беше накъсан, не само от честите преходи на дивеч, а и от собственото ѝ криволичене. „Да, но всички тези следи може да са за добро. - Спряла за секунда, тя огледа пътеката, по която беше дошла. - Ще им е трудно да решат по кой път съм минала...“
- О, по дяволите! - Тя вдиша. Върху снега отпечатъците ѝ бяха като застинали дупки, поръбени със сиво-черни петна. „Сигурно от последното кълбо огън. Всичката тази пепел.“ Нужно беше само някой да последва пътя с жълтите павета право до онзи стар дъб...
Далечен пронизителен писък. „Пени.“ Онези мъже сигурно се бяха качили на хълма. „Моля те, Питър, не им позволявай да наранят Вълка!“ Тя се стегна и зачака изстрела, който не идваше и не идваше. Което не значеше нишо. Тя се замисли за странните Променени, за Червената буря. Ами ако опитаха същото и върху Вълка? А Питър? Нещо беше много сбъркано в Питър, тя можеше да го подуши...
„Не можеш да се тревожиш за това. Хайде, мисли за друго, за план Б!“ Само че тя нямаше никакъв, а тези почернени със сажди следи щяха да доведат преследвачите ѝ право при нея. Когато я настигнеха, нямаше да може да се бие дълго. Тя се уморяваше бързо. Снегът засмукваше и сграбчваше прасците ѝ. Бедрата ѝ бяха като олово, а тя се бореше не само със снега и чепатите храсталаци, които се закачваха за панталоните и за парката ѝ, а и с дните, в които не беше яла подходяща храна.