„Продължавай, не спирай! - Заоравайки през плетеница тънки клонки, тя чу хрущене и пукане, усети как скубят и дърпат косата ѝ. Отдясно видя да проблясва примка. - Преминавам редица капани. - Един поглед и това също щеше да я издаде. - Ще разберат, че не са ги поставили Променените.“ Можеше дори да даде на мъжа в черно някои идеи. Щеше да е любопитен защо Променените не я бяха изяли. Това щеше да направи Вълка още по-интересен за него - променено момче, което защитава бременно момиче и държи друго, непроменено, за... любимец?
„Не. Приятел.“ Може би в ума на Вълка тя беше дори нещо повече.
Слаб аромат на човешка кожа, конска пот и крака с гъбички се понесе с пушека. Мъже. Тръгнали са. Колко? Не можеше да каже. Промененото момче също беше голям проблем, но носът ѝ още не го беше намерил.
На петнайсет метра видя лек процеп в дърветата и сърцето ѝ подскочи от облекчение. Почти беше стигнала. Няколко секунди по-късно забеляза четири овехтели дъски, заковани за дънера на извисяващ се дъб. Отляво, зад дъба, имаше изкривен като тирбушон червен бор. Не ставаше. Но вдясно растеше четина от малки, недоразвити канадски ели, а точно зад тях се изправяше огромен, раздърпан бял смърч с ниско висящи клони, все още натежали от снега. Тя изгледа смърча, в главата ѝ проблесна заформяща се идея и тя помисли: „Чакай малко!“.
Първоначалният ѝ план беше прост. На девет метра височина, в разклонението на дъба, беше старата къщичка. Дъските се бяха изкривили леко с времето и пропускаха дневна светлина, но платформата беше солидна. Тя смяташе да се качи горе и да гледа да не я застрелят, може би дори да се покачи още по-високо или да пропълзи по някой дълъг як клон, да скочи в снега далеч от дървото и да продължи да бяга, докато те се опитваха да разберат къде е отишла. Сега обаче забеляза този смърч...
При дъба тя хвана с две ръце най-ниската дъска и дръпна. Почерняла от плесен, издутата дъска щеше да се счупи през лятото, но ледът я беше занитил на мястото ѝ. Покатервайки се нагоре, тя откри, че същото се е случило и с втората, и с третата дъска. Може би щеше да им пробута онова, което бе решила, и без това, но една счупена дъска добавяше допълнителен оттенък, който я караше да изглежда лесна плячка - уплашено момиченце, чиито възможности са изчерпани. „И няма значение, че е така.“
Тя скочи на снега, отдръпна се, изгледа дънера, после помисли: „По дяволите!“. Ако не станеше от първия път, нямаше да опитва отново. Свивайки десния си крак, тя обърна хълбок и изрита бързо и силно. Усети удара в подметката на ботуша си. За своя изненада, не си счупи нито стъпалото, нито глезена. Дори не болеше толкова. Дъската се спука шумно там, където бе закована.
„Чудесно!“ Тя извади отцепеното парче от снега и го постави близо до дънера. После падна на снега и размаха ръце и крака. „Така.“ Изтърсвайки снега от косата си, се изправи. Ако тези следи не успееха да убедят преследвачите ѝ, че се е опитала да се покатери в къщичката, но после е паднала в снега, тъй като дъската се е счупила, Алекс не знаеше какво друго би успяло.
„Добре, сега да им покажем паника!“ Тя се хвърли през ненабраздения сняг, атакува гъсталака от ели, счупи клонки и прати дъжд от зеленина по снега. Всеки, който погледнеше, щеше да види, че това беше едно уплашено като зайче момиче, толкова пощуряло, че се беше опитало да избяга право през дърветата, преди да се обърне. Дори идиот би могъл да го разбере.
Загази към клюмналите тежки клони на смърча, гмурна се под арката и през натрупалия сняг се мушна в ароматна пещера. Повечето светлина беше блокирана от провисналите ниско като камбана клони. Въздухът тук беше малко по-топъл, земята беше покрита с мъртви кафяви иглички. Тупвайки по задник, тя свали раницата и я избута далеч назад, близо до дънера. Събу нацапаните си със сажди ботуши, помисли за секунда, а после свали и натъпка и чорапите вътре. Чорапите щяха да предпазят стъпалата ѝ от игличките на смърча и от студа, но щяха да я забавят, а тя усещаше, че ще има само една възможност да го направи. Строи ботушите под един гъст и отрупан със сняг клон и се измъкна от пещерата. Заподскача назад, босите ѝ стъпала вече се оплакваха на висок глас от студа. Хвърли поглед през пролуката между клоните и снега. Върховете на ботушите ѝ едва се виждаха.
Добре, това трябваше да свърши работа. Ако имаше късмет, за преследвачите ѝ щеше да изглежда, че първо е опитала къщичката на дървото, паникьосала се е, когато дъската се е счупила, а после се е опитала да избяга през канадските ели, след което се е отказала и се е промъкнала под смърча, където се е скрила като щраус.