Гмурна се обратно в пещерата си, измъкна мърлявата си, но все още предимно бяла парка, обви я около главата си, успокои се и приклекна. Прасците ѝ скоро щяха да се оплачат. Това можеше да е облекчение, след като стъпалата ѝ наистина ѝ натякваха, а палците ѝ викаха от студ. Но за нея болката беше нещо добро. Държеше я нащрек. При бегъл поглед парката ѝ трябваше да прилича на натрупан сняг. Ботушите бяха това, което тя искаше да бъде видяно. А какво щеше да стане по-нататък... тя не беше работила по въпроса. Сигналният пистолет беше твърде шумен. Тантото? Дълго острие, по-добро пресягане, но каква полза от нож в престрелка?
Пукането на счупена клонка накара сърцето ѝ да прескочи удар. Отляво човешката миризма беше много по-силна и...
„О, не, не, не!“ Космите по врата ѝ настръхнаха от смрадта, която се носеше отдясно. Тя беше много по-далечна, но нотката на химиотерапия, на цисплатин, увит в гнило, беше непогрешима.
„Променен, вероятно онова момче. Идват към мен от двете страни.“
Тя навлажни устни. Не можеше да се измъкне от това. Но ако успееше да намери оръжие, да им се опъне... „Не мога да ги оставя да ме хванат. - Използвайки пръстите си, тя разхлаби парката, докато не се получи малка цепнатина светлина. - Ще ме превърнат в Питър.“ Или по-лошо. Ако Червената буря беше показателна, мъжът в черно щеше да усети, че тя е различна, а после просто нямаше кой да каже какво ще се случи. С нейния късмет той щеше да отвори черепа ѝ и да се опита да разбере как е устроено чудовището. Ако беше наистина добър и знаеше какво прави, това нямаше и да я убие. Мозъкът не изпитва болка. Веднъж преминала черепа и твърдата мозъчна обвивка, Червената буря можеше да полети и да сондира всяко кътче, всеки процеп чак до чудовището.
Тупване, скърцане на сняг отляво. Ботуши. Голям мъж. Спици мъгливо късно следобедно слънце пробиха плътния дървесен балдахин. През тясната цепка тя видя бял сняг, преграда от ели и високия дъб зад тях.
Още едно тупване...
После мъжът премина през лъча от светлина. Бяло-сивият му гащеризон беше украсен. Странно триизмерно яке с ивици плат, направени да изглеждат като пърхащи листа. Когато застана абсолютно неподвижен, тя почти го изгуби сред дърветата. Светлина примигна от пушката му с мерник. Главата му се наведе, за да проучи следата ѝ. Когато той вдигна глава нагоре, тя видя, че отправя дълъг поглед към дъба.
,Давай, давай! Провери!“ Тя задуши един стон на разочарование, когато мъжът, който не беше глупак, изчезна зад близкия бор. Той свали пушката от рамо, прицели се и стреля бързо. Рикошетът избръмча като стършел. Отнякъде дойде стреснат грак на гарван. Секунда по-кьсно ушите ѝ щръкнаха към странна серия от щракания като от цикада.
„Радио. - Тя разпозна звука от дните си в Рул. - Някой е чул стрелбата, иска да знае какво става.“ Вероятно Червената буря. Имаше пауза, а после серия от „пук-пук-пук“, докато ловецът пращаше собствения си код. „Мислел е, че съм горе в дървото.“ Но тя не беше отвърнала на огъня, не беше изпищяла, нито умряла. Тогава какво чакаше той?
Внезапно изскочил от прикритието си, ловецът притича диво на зигзаг към дъба. Бързо за старец. Ако тя беше там горе, щеше да ѝ е трудно да го улучи. Притиснат до дънера, той стреля право нагоре, презареди, стреля отново и отново, и отново: „бам-бам-бам-бам“. Вероятно в къщата на дървото вече имаше големи дупки и много светлина. Достатъчно, за да му покаже, че там няма никой.
Още пукане на радио. Още отговори от ловеца. Вероятно нещо като: „Разбрано, да, добре“.
„Добре, а сега, моля те! - Алекс загриза бузата си. - Погледни надолу! Виж счупената дъска!“
Ловецът закачи радиото на хълбока си, отстъпи от дървото и наклони глава назад, докато очите му се катереха нагоре, търсейки човек, свит в по-високите клони. После, най-накрая, спусна поглед към снега. Преувеличената му, почти замаяна закъсняла реакция, а след това и бавното проточване на врата, когато очите му проследиха хаотичното ѝ движение, накараха топка истерия да изскочи към устните ѝ. Тя бързо замря, когато той дръпна затвора, зареди нов патрон и тръгна към нея, фалшивите листа на шантавия му триизмерен камуфлаж пърхаха.
Тя знаеше, че гледа към ботушите ѝ, което беше добре. Знаеше също така, че нещо друго не беше толкова добре. Това беше пушка с шест изстрела, а той беше използвал пет. Тогава ѝ проблесна, че не може да си позволи той да стреля дори още веднъж. Всеки път щом пушката пукнеше, радиото щракаше.