Дали Питър пръв беше завел Пени в къщата на езерото, или Вълка, проблемът оставаше - как? Как укротяваш един запенен, побеснял Променен? Как успяваш да сложиш под контрол нещо такова?
Ако си следвал дисциплина, свързана с бозайниците, и си изучавал животни в дива среда, или ако просто си бил заместник-шериф, щеше да си го правил и преди - с уплашени кучета, с вълци, които е трябвало да бъдат преместени, с койоти, които не си искал да убиеш. Дори с мечка или две. Или може би си виждал друг да го прави. Все едно. Знаел си теорията - да упоиш здравата тъпаците. Приспиваш ги с херметизирана стреличка с успокоително.
Тя заби иглата с един бърз удар.
Целеше се в гърлото на ловеца.
Улучи окото.
84
Щом ледената вода удари лицето ѝ, повечето въздух на Ели изскочи в блестящ бълбукащ водопад. Сърцето ѝ удряше ребрата като стоманен връх на ботуш. За един стряскащ момент, който изглеждаше като цяла вечност, умът ѝ изключи.
Тогава някой - Илай или куче, или човекоядецът с мачетето - се приземи отгоре ѝ и я заби още по-дълбоко. Бучка ледена вода запуши носа ѝ, болка като от нажежени до червено ръжени смазваше мозъка ѝ. Студът удари очите ѝ. Веригата беше още около кръста ѝ и за една откачена секунда тя си помисли, че езерото може да грабне края ѝ и да дръпне надолу. С малкото безценен въздух, който ѝ беше останал, тя се пребори с плетеницата от тела и крака и погледна нагоре - точно навреме, за да види нещо, идващо право надолу като снаряд. Изпускайки бълбукащ тих вик - и последната трошица въздух, - тя се изви настрани, когато мачетето се плъзна край нея.
Отгоре запенената вода беше потъмняла от надигащи се вълни кръв, разбърквани от размахани крака и лапи. Беше като да си в самото дъно на гигантска перална машина. Дробовете ѝ горяха, тя зарита и мощно загреба с ръце.
Разбивайки повърхността, Ели глътна въздух, толкова студен, че прогори гърлото ѝ. Илай не се виждаше никъде. Нито кучетата. „Не! Току-що бяха тук!“
- М-мина? - изкашля Ели. - Илай?
Отдясно на нея главата на Мина изскочи внезапно като плувка, освободена от чудовищна риба, налапала кукичката. Пъхтейки, Мина направи няколко кръга обезумяла, търсейки място, където да отиде.
„Салът. - Ожесточено загребвайки вода, Ели се обърна и се опита да прецени къде се намира. - Трябва да намеря сала, нещо, за което да се хвана. И Илай къде е...“
Отляво на нея се чу плясък, а после звукът от някой, който кашляше и плюеше. Вълна от облекчение. „Илай! - Той щеше да знае какво да прави. Беше по-силен от нея. - Но той е ранен, ранен е, той кърви...“ Не, Илай беше добре, той не можеше да умре. Щеше да се оправи, двамата щяха да се измъкнат от това и тя повече никога нямаше да му се присмее.
- Илай! - изграчи тя и изпъшка. - Илай, добре...
Пристъп на паника пресече дъха ѝ. Вместо Илай там беше човекоядецът, само на стъпка от нея. От косата му течеше вода, лицето му побеляваше от студ. „Не!“ Ели задуши писъка и загреба непохватно, оставяйки разстояние между тях, като се надяваше, че дори човекоядецът нямаше да е толкова луд, за да тръгне след нея сега. За момент той изглеждаше просто объркан и в шок като нея и може би това ѝ даде време. Право напред тя забеляза ледения сал, който още се клатушкаше. За нейно учудване, леденият къс се движеше, влачен от течението, тласкан напред от вълнението и от запенената вода.
„Може би леденият бряг?“ Не, не беше добра идея. Човекоядците бяха там. И какъв беше изборът ѝ? Да плува и да се надява да дойде помощ? Колко време щеше да мине, преди да измръзне до смърт или да се удави? „Аз не тежа много.“ Може би изобщо не много. Ели се обърна в един див полукръг, търсейки нещо, за което да се хване, което да я задържи отгоре. „А къде е Рок? Къде е Илай? - Сигурно са в капан под леда, Илай може би се давеше точно сега. - Не, не!“ Тя стисна здраво очи, за да пропъди образа на горкия Илай, блъскащ по леда с юмрук и с излизащи от устата му големи треперещи балони. Или още по-лошо: Илай, твърде слаб, за да плува, потъва, докато кръвта изтича от тялото му, а Рок е заклещен в ръцете му. „Трябва да ги намеря, трябва да се гмурна, трябва да опитам.“ Той щеше да го направи за нея.
- Не мога. Не мога - гласът ѝ беше писклив и тънък като на мишле. Тя знаеше да плува горе-долу: да прави звезда във водата, да гребе странично, един отпуснат кроул, от който винаги ѝ влизаше вода в носа, но не беше много добра във водата. Студът я удари в лицето и изсмука малкото топлина, която ѝ беше останала. Ръцете и краката ѝ бяха толкова тежки. Ботушите ѝ се бяха напълнили с вода, а парката ѝ се беше раздула. Да загребва водата, сега беше като да се опитва да тича в цимент. „Илай, Илай, съжалявам, съжалявам!“