Тя се обърна отново и забеляза ледения бряг като нащърбена бяла граница, която изглеждаше много далеч. Очакваше да види там момичето със зеления шал, но Лена беше изчезнала. Трябваше да опита. Ако можеше да се пребори и да стигне до здравия бряг, може би щеше да успее да се хване и да помогне и на кучето си. Колко време би могла да издържи, тя не знаеше, но всичко друго беше по-добре, отколкото да се удави.
Ели се повлече с тромав, спазматичен плясък, който само изсмука огромно количество енергия, без да я приближи до безопасността. Пръстите на езерото, мрачни и дълги, се обвиха около глезените ѝ и дръпнаха, опитвайки се да я потопят, да я убият. Всичко я болеше. Ръцете, стъпалата и лицето ѝ пулсираха. Студът кълцаше кожата ѝ и тя цялата трепереше. Без да има намерение или да осъзнава, че това се случва, главата ѝ просто се плъзна под повърхността. За една дълга, дъълга секунда тя продължи да потъва. Тялото ѝ, изглежда, не разбираше, че тя е под водата. А после сякаш нещо дълбоко в нея, което беше заспало, се събуди. Обезумяла, Ели загреба към повърхността, като плюеше и кашляше вода. Огледа се за кучето.
Мина я нямаше.
„Не!“ Мозъкът ѝ дори не можеше да изскимти. Нямаше енергия. И къде беше човекоядецът? Всичко започваше да става черно...
- Н-нъ... М-мъ-мъ... Устата ѝ не работеше. Загреба като куче, главата ѝ беше извита толкова назад, че зяпаше как синьото небе пламва в оранжево и червено, краят идваше.
Чу се тихо „ух“, когато Мина отново излезе на повърхността, но този път едва: над водата се подаваха само муцуна и две ужасени очи.
Плясък вода напръска брадичката на Ели. Една вълна се разби около главата ѝ и продължи нататък. Още едно силно шляпване по-близо. Отзад. Тя се обърна и видя човекоядеца, който пореше водата към нея.
- Н-н-не... - Изцеждайки последната струя енергия, тя загреба с две ръце към открити води, мислите ѝ бяха тънки и треперливи като сапунени мехурчета. „Какво прави той? Луд ли е?“ Шляпането на човекоядеца беше по-близо, по-силно, по-диво. Ели рискува да надзърне и изпусна един задавен, гъргорещ вик. Пухтейки като бик, полудял от глад, той я настигаше. Ще я удави, ще извлече тялото ѝ, а после ще яде... - Не-е-е! - изпищя тя, докато той покриваше оставащия около метър и половина с един гигантски устрем.
Дланите му се сключиха върху главата ѝ. Ели размаха ръце, но беше като да се опитваш да се бориш с октопод. Тялото ѝ потъна изцяло. Един некоординиран, задушен вик се опита да изскочи от устните ѝ, но тя стисна здраво и го върна обратно. „Не мога да го удържа, не мога да го удържа, не мога...“ И изведнъж наистина не можеше повече да издържа. Въздухът се стрелна от устата ѝ, а с него и последната частица от гласа ѝ в отчаян стон.
Над нея момчето се разтърси силно и спазматично. Хватката му се отпусна. Без никаква друга мисъл, освен да извади лицето си над водата, Ели заора към повърхността. Грабнала една безценна глътка въздух, тя видя човекоядецът да се надига, а ръцете му отново се стрелнаха към нея. Тя помисли: „Хвана ме“.
- Ели!
Беше толкова дезориентирана, че помисли, че човекоядецът беше проговорил. „Не, отляво!“ Очите ѝ се стрелнаха към ледения бряг.
Там стоеше една фигура като изсечена в синьото небе. И имаше пушка.
- Ели! - извика Крис. - Не мърдай!
85
Иглата продупчи орбитата на лявото око на ловеца с тихо, но отчетливо „пук“. Алекс имаше толкова инерция, че не можеше да спре. Двамата паднаха оплетени. Мъжът залитна, тя беше изцяло върху него. Когато удариха земята, тя усети как иглата задра и проби деликатната кост в задната част на гнездото. Ако не беше пищенето в лявото ѝ ухо, може би щеше да чуе впръскването на успокоителното, изливащо се под налягане в мозъка на ловеца.
Старецът на мига се вкочани. Останалото му око, замъглено от възрастта, се изцъкли. Устата му се отвори рязко. „Не викай! Не викай!“ Алекс пусна спринцовката и стисна с ръце устните на мъжа. Бузите му се издуха навътре и навън. Заглушеният звук се опитваше да избута устните му към дланите ѝ. Здравото око на ловеца се прикова в нея невярващо. Тя не знаеше колко беше видял наистина и се надяваше всичко това да е рефлекс. Тялото му започна да трепти, ръцете му изпърхаха, стреличката с веселата си червена опашка затанцува, ботушите му заудряха снега.
Алекс усети вълчака вляво от себе си и извърна поглед. Ушите му бяха вдигнати, опашката бе опъната хоризонтално, муцуната му - набръчкана, а зъбите - оголени. Това, което тя долови от миризмата му, беше само заплаха. Ако беше искал нея, досега тя щеше да кърви. „Ти, голямо момче, си направо лудо.“