Под ръцете ѝ обезумялото пухтене на ловеца беше замряло. Самотното око се взираше със стъклено обвинение. Миг по-кьсно тя чу щракането от радиото на мъртвия.
„Трябва да се махам оттук.“ Тя се върна, олюлявайки се, до смърча, пъхна се в парката и хвана ботушите. Тревогата на вълчака удари носа ѝ като червена пяна. Той застана като сянка до нея и направи две танцуващи стъпки, които ясно значеха: „Да тръгваме!“.
- Аз ли не знам?
Но къде да отиде? След няколко метра щеше да е в девствен сняг, следите ѝ щяха да са очевидни, а те имаха оръжия. Очите ѝ се спуснаха върху мъртвия ловец и неговия спрингфийлд. Беше останал един изстрел, но тя надушваше още патрони в левия преден джоб на това камуфлажно яке. „Да, ама вземи пушката и ще знаят, че си въоръжена.“ Можеше да повикат подкрепления и тогава беше свършено с нея. Би могла да си замине и в двата случая, освен ако не убиеше онова променено момче. Всъщност можеше и да не им трябва момчето. Онова „давай-давай, върви-върви“ щеше да я изтощи накрая. Ако чудовището скочеше отново, или по-лошо, ако Червената буря успееше да се настани зад очите ѝ...
„О, майната му! - Тя грабна пушката. - Няма да си ида без бой.“
Но можеше и да не се стигне до това. Ако съумееше да се скрие... Но как? „Как се криеш от Променен?“ Тя мислеше, че от момента, в който ловецът бе стрелял за първи път по къщата на дървото, са минали пет минути. Острият дъх на химиотерапия беше по-близо, не нападаше, но се спускаше по права линия към този последен изстрел. Ако оставеше радиото да щрака, щяха да намерят тялото още по-бързо.
Това, което я уплаши повече - след като вече бе за почнала да обръща внимание на подробностите, - беше стабилно увеличаващото се барабанене на „давай-давай, върви-върви“. Може би това искаше Червената буря. Ако тя изгубеше контрол, щеше да е по-лесна за контролиране или поне за намиране. Всяка логична частица от нея крещеше, че трябва да бяга. Но влечугото в мозъка ѝ - всичко, което беше инстинкт, хленчеше, че е по-добре да се скрие. Понякога на зайчетата им хрумват точните идеи. Бъди малък, не мърдай, не привличай внимание!
„Не привличай внимание! - Тя се обърна към вълчака, който я гледаше. - Дарт не те видя. Може би не те е забелязал. Или може би не можеше? Нямам време да преценявам сега.“ Металическата смрад на цисплатина се запени през дърветата. Червената буря беше туптене в средата на челото ѝ като скрито трето око, което се мъчеше да се отвори. „Решавай!“
Вместо да надене ботушите си, тя ги върза заедно, преди да ги окачи около врата си. Стъпалата ѝ минаваха от изгаряне към изтръпване, но следите от боси крака не бяха толкова забележими, колкото тези от ботуши. Преметна ремъка на спрингфийлда през рамо като са- мурайски меч и клекна над тялото. Единствената кръв беше лепкава криволичеща струйка от съсипаното ляво око. „Не трябва да оставям спринцовката. Това ме прави опасна и любопитна.“ Стиснала зъби, Алекс хвана с ръка пластмасовата тръбичка и дръпна. Отново усети стърженето на кост и когато издърпа иглата, орбитата плувна в червено. Тя потръпна и сложи капачката на иглата с треперещи пръсти, преди да пъхне спринцовката обратно в страничния джоб. После, като работеше бързо, тя съблече странното триизмерно яке на ловеца.
- Хайде! - прошепна тя на вълчака, трепвайки от туптенето на постоянното „давай-давай“ на Червената буря. Устната ѝ се сгърчи под една бавна извиваща се струйка. Обгърнала кървящия си нос с длан, тя побягна към едно прикритие от гъсти калини на около петдесет метра назад, като се присвиваше при всяко пукане, което все по-непохватните ѝ стъпала предизвикваха. Чу дъха на вълчака, когато я последва. Добре. Животинските стъпки щяха да заличат нейните.
Гората тук беше дива, претъпкана с почти непроходими трънаци и храсталаци. Тя се гмурна в снега, свали пушката, после заплува през тесния процеп между два бодливи храста, растящи толкова близо един до друг, че клоните им се бяха сплели. Направи гримаса, когато трънакът закачи косата ѝ, дръпна ранения ѝ скалп и - „О, по дяволите! - медицинската раница беше все още под смърча. - Няма време. Няма време.“ Когато реши, че вече е достатъчно далеч, тя се загърми по корем, като мислеше как да примами животното, но вълчакът вече се промъкваше вътре. „Умно момче!“ Той знаеше, че нещо зло идва към тях.
Хвърляйки тревожен поглед назад, тя не видя бонбоненочервена следа от кръв, която да маркира пътя им. Добре, това трябва да свърши работа, защото времето ни свърши.“ Тя натъпка сняг в процепа, обви с ръка врата на животното, подпъхна стъпала под задника си и се присви. Острите стръкове бяха толкова гъсти, че можеше да останат невидими, ако бяха абсолютно неподвижни. Наистина можеше да стане. Ловците седяха в скривалища през цялото време, висяха по дървета с часове. А петдесет метра беше разстояние, колкото половин футболно игрище. Много пространство, в което да се изгубиш. Доста хора пренебрегваха очевидното и това, което лежеше пред очите им, всеки ден. Миризмата... нищо не можеше да направи за нея. Тук нямаше истински вятър, нито дори полъх. Но тя продължи да мисли за Дарт, а после за вълчите тотеми, които висяха до онзи чувал. В това имаше нещо важно...