Чу се тежко тупване, после още едно. Пукане, после чупене на клончета и храсти, хрущене на сняг. Не бяха много изкусни, но може би мислеха, че няма нужда да бъдат. Смрадта на химиотерапия от онова момче беше вече навсякъде. Миризмата на мъжа в черно - Червената буря - също беше отчетлива. Спъвайки се в него, носът ѝ засече същия определено стар спарен аромат на мокри вълнени чорапи, но и просмукан с вонята на замърсена сивозеленикава вода, смърдяща на изгорена урина и пенлив препарат за почистване. Такава беше миризмата на река Чикаго след буря.
Колкото и много информация да ѝ даде носът ѝ, тя не можеше да види на повече от стъпка-две през балдахина от калина. Това беше някак още по-плашещо, защото не можеше да прикачи лице към тази страховита миризма, да го смали, да го направи човек. Беше като да вървиш пипнешком в обитавана от духове къща, където това, което си представяш, винаги е по-лошо от това, което е там наистина. „Спри, спри!“ Тя стисна зъби, стегна се, опита се да изблъска назад страха, който заплашваше да погълне ума ѝ. Тя трепереше, всеки мускул се опитваше да се освободи от тялото й и да побегне, да побегне, да побегне. „Успокой се! Трябва да се опиташ да удържиш контрола. То иска да изскочиш, да се покажеш.“
Алекс затвори очи. Върху екрана на клепачите ѝ онова „върви-върви, давай-давай“ беше като кръв, пулсираща в артерии. Червената буря прокарваше пръсти през очите ѝ, в ума ѝ, надолу през гърлото и в сърцето ѝ, стискайки мускула, принуждавайки го да бие в различен ритъм: „давай-давай, давай-давай, върви-върви, върви...“.
- Къде си?
Звукът беше толкова внезапен, че тя едва не подскочи. Стисна устни толкова здраво, че те изтръпнаха. Под ръката ѝ вълчакьт беше неподвижен като мъртъв. „Не мърдай, не откачай!“ Като се чудеше кой от двама им успокояваше, тя прегърна животното още по-плътно. Зъбите ѝ тракаха: „трака-трака-трак“. Тя пъхна език между челюстите си и го захапа, за да спре шума и да се фокусира. „Не скачай, малко зайче! Ловците те хващат точно тогава, тъй като виждат проблясването на малката ти бяла пухкава опашка.“
- Знам, че си близо. Мога да усетя ръбовете ти.
Дори през половин футболно игрище, пълно с дървета, гласът носеше определена мекота и авторитетна увереност, които я накараха да мисли за актьора, който играеше Лушъс Фокс61 във филмите за Батман.
- Името ми е Фин. Твоето как е?
Това отговори на един въпрос. Не беше телепатия от сорта „чета мислите ти“, което щеше да е прекалено вуду за нея. „Както и да го прави това, той не може да ме намери, защото не ме вижда.“ Чакай, това не беше съвсем правилно. Тя си спомни странните измествания на перспективата, чувството, че разстоянието се срива, а това се беше случвало с нея и преди, нали? Когато беше на Черната скала и се готвеше да скочи. Преживяване извън тялото, за което докторите казаха, че било хълцане на темпоралния лоб, провокирано от страх и подхранено може би от чудовището в нея.
Значи... Фин е епилептик или взима лекарства. Тази замърсена миризма беше много силна, но изкуствена като на онези Променени с тяхната воня на химиотерапия. Може би взимаше същия наркотик, защото това сигурно беше наркотик. Тя просто знаеше. И как действаше при него?
Важното беше, че гласът не беше по-близо и Червената буря не можеше да я намери. Което значеше, че той само предполагаше, изчисляваше възможностите.
Също толкова важно беше, че тази миризма на химиотерапия, смрадта на цисплатин, не ставаше по-силна. Значи онзи изменен, нагласен Променен също не можеше да я подуши. Можеше да има няколко различни причини за това.
„Или може би само ти. - Тя прегърна по-силно вълчака. Ушите на животното се завъртяха като на прилеп, но това беше единственото движение, което то изобщо показа. - Или сме двамата заедно.“
- Защо си още жива? - Натискът на Фин се увеличи. - Има нещо различно в теб, нали? И онова момче... Саймън? Може би ще го разглобя и ще разбера.