Ако тази мръсна Червена буря мислеше, че тя ще се вкисне като някое момиче, Фин се заблуждаваше жестоко. Но как да се бори с него? С рака тя знаеше как. Едно нещо, което психиатрите се опитваха да те научат, беше как да зазидаш чудовището, да го сложиш в кутия и да заключиш вратата.
- Хайде - каза Червената буря. - Знам, че си там.
„О, глупости! Тогава щеше да спреш да говориш и твоето момче хрьтка щеше да ме е намерило вече.“ Мисълта беше гневна, нещо като умствен тласък...
И тогава тя се стегна. Какво беше казал той? „Усещам ръбовете ти.“
Добре, имаше нещо важно в това. Единственият начин да можеш да усетиш ръб, беше да удариш нещо твърдо. „Като да затвориш очи и да се опиташ да намериш пътя си покрай стена. Разбираш къде свършва, когато пръстите ти ударят въздуха.“ Може би Червената буря я беше намерила по препятствията, които тя хвърляше, за да се предпази.
- Как се казваш? - Още едно силно, червено „давай-давай“ като радар, който се опитва да улови. - Хайде, мога да ти помогна! – „Давай-давай.“- Имаме много общо, не виждаш ли?
Тя не го видя, а вече не можеше да позволи и той да я види. „Не му давай ръб! Когато притисне, не притискай обратно!“ Идеята я подплаши до смърт. Щеше да значи да остави това нещо да я окъпе, без да остави петно. Тя си спомни рафта с книги на Питър и „Дюн“ - с онази мантра за страха и убийците на разума.
„Ще избягам. Нека премине през мен, над мен! - Тя знаеше как да избяга. Беше го направила в деня, в който замина за Уакамау за една битка, която знаеше, че не може да спечели. - Значи да избягам от това. Да не давам на Червената буря ръбове, които да усеща.“
Но дали щеше да подейства? Нямаше ли заключеното в кутия дълбоко в ума ѝ чудовище да се измъкне? Дори да не го направеше, кутията беше като капка черно мастило на бяла хартия. Ако Червената буря я видеше, беше свършено с нея.
„Освен ако не потъна в същия мрак. - Затваряйки отново очи, тя притаи ума си точно както вълчакьт бе замръзнал като статуя до нея. - Има само нощ, но не и звезди.“
„Потъни в мрак!“
„Не мърдай!“
86
- Стреляй! - припяваше Джейдън. - Хайде, Крис, стреляй!
- Още една секунда - каза Крис. - Ако тя излезе твърде близо... - Той и Джейдън стояха на около девет метра от ръба, притеснени, че нащърбеният бряг може да е твърде нестабилен и би могъл да се натроши. Във водата, на поне още петнайсет метра, Промененият все още се виждаше, но Ели не. Първият изстрел беше с цел да ги стресне. Ели беше твърде близо и той се боеше, че може да я убие. Затова стреля високо, видя как момчето се дръпна настрани при гърмежа на пушката и хватката му върху момичето се отпусна.
„Чакай, докато тя се покаже, чакай, докато я видиш! - Натисна спусъка толкова, колкото смееше. - Ели, Ели, хайде! Ти току-що беше там, току-що беше...“
- Там! - извика Джейдън, когато главата на момиченцето разби повърхността на няма и два метра от Променения. - Давай, Крис! Стреляй!
- Ели! - изкрещя Крис, като се надяваше тя да чува и да разбира. - Не мърдай!
Гърмежът от изстрела. Ритането в рамото му. Внезапна червена мъгла се пръсна над раменете на Променения, а после обезглавеното тяло се килна наляво и отплава, носено над водата от балон въздух, хванат под парката на мъртвото момче.
- Ели! - Джейдън стискаше намотано въже, което беше вързал за седлото на товарния си кон. - Плувай насам! Можеш ли да плуваш?
- Не мисля, че може да го направи - каза Крис. При звука на името ѝ Ели се обърна в почти апатичен кръг. Имаше шокираното изражение на единствен оцелял от автомобилна катастрофа. На три метра зад нея беше Мина, която изглеждаше също толкова изтощена. „Няма да се справи.“ Събличайки парката на Джейдън, Крис вдиша рязко от удара на студа по голите си гърди, после се отпусна на снега и започна да развързва връзките на ботушите си. - Отивам при нея.
- Луд ли си? - Джейдън стисна рамото му. - Ти също ще се удавиш.
- Не, няма - възрази Крис, събувайки ботушите си. Но хора на неговата възраст наистина умираха. Беше чел за петнайсетгодишно хлапе, което беше пропаднало през лед и беше получило сърдечен удар от шока. - Дори в ледени води е нужно малко време, а аз няма да съм вътре толкова дълго. При теб остават краят на въжето и конят. - Той смъкна чорапите, грабна въжето и добави бърз моряшки възел. Ели щеше да е твърде уплашена и вероятно твърде слаба, за да се държи, но ако можеше да прекара въжето под мишниците ѝ... Той се изправи, гърчейки лице от жиленето в босите си крака. - Аз трябва само да стигна до нея. После ти ще я издърпаш. - Щеше да се опита да хване и кучето или поне да го подмами да ги последва.