- Аз... Аз н-не знам... ъх. - Вратът на Пит се люшна, когато оше един внезапен спазъм премина през главата му. Челюстите му се сключиха, за да задържат сьскането. - Не...знам.
- Защо ли не вярвам в това? - Фин отряза дебело петсантиметрово парче, вероятно напряко на мускула. - Може да не чета мисли, но видях лицето ти. Зашо не ми даваш име?
- Защото аз... - Още една пронизваща мозъчна бомба. Играеха тази брутална игра през последните пет часа, откакто бяха напуснали тлеещите руини на къщата при езерото. Питър беше чел истории за хора с мозъчен аневризъм. Малцината оцелели казваха, че усещането е като от нокти, впиващи се в черепа им. Това беше нещо такова: наситена болка, пулсиране в центъра на главата и точно зад очите му - като крилато същество, което беше загребало още пространство с ноктите си. Не толкова ужасно като мозъчната буря, която го беше грабнала онзи ден на снега с Дейви обаче. А защо не? „Мисли, Питър! Това е важно.“
И все пак... той не искаше пръстите на Фин напълно извън главата си. Колкото и да болеше мозъчната бомба, Питър жадуваше онази електрическа червена еуфория повече. Когато Фин прати Дейви и подобрените си Променени след Саймън и Пени, приливът беше толкова наситен, толкова добър, че стонът на удоволствие се измъкна, преди Питър да може да го спре. Всеки мускул го болеше да се включи в лова. Кръвта, Фин също го знаеше: „Харесва ти, нали, момко? Аз мога да давам и да взимам, да знаеш. Да давам... и да взимам“.
Фин обучаваше себе си и Променените като хищниии, изкачващи се по хранителната верига. Първо ги извеждаше навън за „тренировка“. После в по-големи екипи като днес. Питър усещаше, че има още една награда, която Фин искаше, още една проверка, която да направи, и те щяха да се отправят към Рул.
- Колко пъти трябва да го казвам? - успя да каже Питър през стиснати зъби. - Не знам коя е тя. Защо е толкова важно?
- О, момко! Разочароваш ме - въздишайки, Фин използва паранга, за да избута парчетата с размери на пържола върху алуминиева лагерна плоча. Палатката беше топла, въздухът бе наситен с меден мускус. - Добре, да си починем! Пфю! - Той изтръска измислена пот от широкото си чело. - Направо се запених. Какво ще кажеш да опитаме нещо по-лесно?
- Все едно. - Питър обърса с опакото на ръката истинска пот от челото си. Белезниците около китките му издрънчаха. Един пазач ги беше пристегнал толкова здраво, че на мястото, където стоманата беше трила кожата грубо, имаше кръв. Той преглътна, но трудно. Контролиращият нашийник не само жулеше, но веригата, прекарана през металната халка, беше закачена толкова високо за решетките, че Питър нямаше друг избор, освен да седи изправен. За негов късмет, не му трябваше сън от седмици, иначе щеше да се удуши от собственото си тегло.
През мрежата, разделяща тази транспортна клетка от неръждаема стомана, той видя Пени, свита в Саймън. Поне не бяха вързани и Фин беше накарал полевия си лекар да увие изкълчването на Саймън, така че и това беше нещо.
- Ще ти кажа какво... - Фин взе пълната чиния и се приближи предпазливо до половината на Пени и Саймън. - Да поговорим за малката Пени... е, не толкова малката Пени.
- Какво искаш да знаеш? - каза Питър с равен тон.
Очите на Саймън се свиха при приближаването на Фин. Внезапно отнесена, Пени се изправи, ноздрите ѝ се разшириха.
- Любопитен съм. - Фин премести чинията от ръка в ръка и се усмихна, когато Пени я проследи, както зрител следеше топката на тенис мач. - Да, мирише добре, нали, Пени? Искаш ли? - Той премести чинията в обхвата на ръката ѝ. - Давай, скъпа! Знаеш, че го искаш. Вземи го!
„Не го прави, Пени!“ Глупава мисъл. Нелогична. Да гледа как лицето на сестра му се променя и суров животински глад заменя страха и подозрението, причини на Питър толкова много болка, че той би предпочел умствена бомба вместо това.
- Хей, полека сега! - Фин се усмихна, когато ръката на Пени се стрелна да грабне шепа месо. - Не бих искал да се задавиш, скъпа. В кой месец е тя, Питър?
- Седми, повече или по-малко. - „Повече вероятно.“
- О! - Рунтавите вежди на Фин се извиха, докато той пресмяташе на пръсти месеците, а после направи гримаса на фалшиво учудване. - Е, изчакали сме до последната секунда, нали?
Пени беше. Още помнеше шока си, когато тя му каза: „Мислех, че ми закъснява“. Трябваше да прехапе вика си: „Мислела си, че ти закъснява три месеца?. Но тя беше едва на шестнайсет. Твърде късно беше открил, че тя е споделила с приятелка, и слухът вече се беше пръснал из града. „Вероятно така Фин е разбрал. От Уелър може би или от Ланг.“ Или ако се съдеше по дълбочината на омразата му към Рул, старецът можеше да е имал шпионин там през цялото време.