Значи да отиде в Рул? Да види дали може да хване миризмата на Вълка? Беше безумно, но с вълчака можеше и да се справи. Стига да не се поддадеше на „давай-давай, върви-върви“...
- Знаеш ли какво не мога да разбера? - попита тя вълчака. - Какво беше цялото това нещо? Сякаш чудовището или се беше сграбчило за нещо, или беше грабнато от Фин, после ме хвърли напред да се повозя. И аз скочих. Първо се озовах зад един чифт очи, а после зад цяла група други, а накрая се пренесох в някой друг, който беше много по-напред. - Тя помисли малко. - Знаеш ли за какво ми напомня това? - При погледа на вълчака: „Не, наистина. Кажи ми!“, тя обяви: - За биологията в гимназията.
„Наистина ли? - Вълчакьт килна глава. - Коя част?“
- Как работи мозъкът и как клетките говорят една с друга. - На този етап от биологията чудовището се беше показало и тя беше станала един вид експерт. - Мозъкът е електрическа система, в която ролята на посредници играят различни химикали. Но ето какво - каза тя на вълчака. Вече беше започнала да се вълнува, усещаше, че е напипала нещо. - Мозъкът има купища синапси, повече от звездите в Млечния път. Дори електрическият импулс би бил твърде бавен сам по себе си, за да може всичко да работи заедно, както трябва. Затова импулсът трябва да скача. Скача като заек от възел на възел по аксона и това ускорява всичко.
Ами ако Фин правеше това?
- Като извънтелесно нешо. Сигнал, който подскача от ум на ум. Само че не може да бъде права линия. Твърде неефикасно е.
И нямаше ли сигналът да залинее? Тя мислеше, че е права. В зависимост от честотата един радиосигнал може да изчезне бързо, а не работеха ли предавателните кули на клетъчните телефони по същия начин? Освен ако някак не усилиш сигнала. И как Фин се беше справил с това? Тя се замисли как онова „давай-давай, върви-върви“ се усилваше, когато той беше наблизо. Като роуминг или безжичен интернет. Чудовището прихващаше част от него, както клетъчен телефон прихваща само една или две чертички вместо четири или пет. А после какво беше станало? Чудовището се беше опитало да я включи на своя глава?
- Или може би чудовището не можеше да не го направи - каза тя бавно, вкусвайки всяка дума. - Освен ако не изключиш безжичната връзка на компютъра, той винаги автоматично ще търси връзка, мрежа, нещо, за което да се закачи.
С изключение на Вълка, към когото чудовището, изглежда, имаше специално влечение, всеки път, когато тя скочеше в ума на някой Променен, беше на базата на близост и сила на емоцията - похот, глад. Гняв.
- Но чудовището не може винаги да е отзивчиво, защото не се случва непрекъснато. Никога не знам със сигурност какво става. Като да влезеш в час по френски, когато единственият език, който говориш, е руски. Чуваш звуци, но не е същото като да знаеш какво означават, а аз не винаги чувам нещо. Това, което разбирам, е благодарение на миризмата.
„Защото миризмата не е точният тип сигнал, нещо, което да грабне вниманието на чудовището? Като обяд в кафене... винаги има бръмчене от разговори, но освен ако не положиш усилие, не обръщаш внимание, защото или не те интересува, или си се концентрирал върху нещо друго - да намериш приятелите си, например, - или пък чуваш как някой те вика по име от другия край на стаята. Тогава ти не чуваш нищо, въпреки че отчиташ шума.“
Значи един обикновен разговор между Променени не беше достатъчно силен или интересен, за да сръчка чудовището? Дори когато тя скачаше - например онзи път в къщата при езерото, след като Черната вдовица беше убила горкия малък Джак, - не беше като подслушване. Никога не беше притегляна в по-обширен разговор. „Защото наистина не разбирам езика? Или може би...“
- Има някоя друга част, която не виждам.
Тя имаше също така много гадното чувство, че трябваше да изпита умствения скок още няколко пъти, преди да го разбере. Ако последваше Фин, щеше да си търси белята, защото ако беше права за близостта и чудовището беше отзивчиво, да се приближи до Фин и неговите шантави, преправени Променени, щеше да увеличи шансовете да бъде засечена или придърпана, или да загуби себе си в Червената буря.
- А Фин усети чудовището. Усети ръбовете ми.
Което също беше различно. Вълка и Черната вдовица, Леопарда, Пъпчивия... никой изобщо не беше показал някакво осъзнаване за нейното съществуване или за това на чудовището. Но Фин беше. Как успяваше да го направи?
- По дяволите, ако знам, и няма да го разбера тази нощ.