Главата я болеше и имаше нужда от сън. Изключи фенера и се настани долу до вълчака, който изстена и сложи брадичката си върху корема ѝ.
- И аз те харесвам. Ако някога отново видим моето куче, не може да го ядеш, ясно? - Тя погали ушите на животното. - Трябва дa ти дам име.
„Име. - Тя се замисли за това. - Фин искаше името ми. Попита два пъти. Зашо?“
- Има нешо важно в името... - Тя потърка брадичката на вълчака. - Какво ще кажеш за Бък? Страхотна книга и ти пасваш. Аз също. И двамата сме полудиви сега, нали, момче? - Това я накара да се замисли за книгите на Питър. Трябваше да вземе няколко. Дълъг път ѝ предстоеше, но нямаше проблем. Трябваше ѝ време да помисли какво да прави.
Все още нервна, тя се претърколи настрана и чу шумоленето на опаковката „Бадемова наслада“ в джоба, където беше прибрала десерта. Беше толкова изкушаващо да изяде и другата половина. Но трябваше да се сдържи, може би да почака истинско празнуване.
Тя изпусна една много дълга въздишка.
- Защото понякога - каза на вълчака - просто ти се ядат ядки.
ПЕТА ЧАСТ
ЧУДОВИЩА
90
- Том! - Уелър, далеч назад на своя сив кон и едва доловим през тътнежа на копита. - Чакай, Том! Почакай!
Не, не можеше да чака, не би спрял, още не, може би никога. „Давай, давай, давай!“ Главата му беше с размера на небето, паниката се впиваше в гърдите му като нокти. „Измъкни се, измъкни се, срежи жицата, давай!“ Том ритна коня отново. Усети как кобилата заби още по-дълбоко с копита. Светът потече край него - сняг и задушаващи червени фуниевидни облаци, вдигнати от перката; вечнозелени растения и „туп-туп-туп“ от хеликоптерите; пръстите на дъбовете, драскащи синьото небе; човешки части, падащи на земята в ужасен дъжд; и онова мъртво куче. Внимателно, внимателно, те слагат бомби във всичко - в кучета, в боклук, в мъртви деца и „давай, давай, давай“!
Ако беше останал още малко, можеше да вкара куршум в главата на Мели. Това си беше представял - как щеше да изглежда главата ѝ и какъв звук щеше да произведе, ако го беше уплашила още малко.
„Не мога да позволя да ме хване.“ Прелетя покрай купчина горящи гуми, раздути кучета, люлеещи се в канала, грамада боклук и онази бутилка, в която можеше изобщо да няма вода. Отломки там, където преди пет секунди имаше къща с деца и пране, което се вееше на простор. „Не мога да позволя да ме обземе.“ Покрай строени пищящи, ридаещи жени - „млъкнете, млъкнете, млъкнете“ - и Джим. Джим в Уакамау, Джим, който ревеше и нападаше...
- Том! - извика Уелър. - Спри, преди да си осакатил или убил горкия кон, по дяволите!
Разбира се, Уельр беше прав. Това беше лош ход, глупав. Едно силно мушване през раницата в заплетени клони или в скали щеше да осакати кобилата. Щеше да се наложи да я убие - да я застреля като Джим - заради нещо, което е можел да предотврати.
- Стой, момиче! Полека, полека! - Олекна му, когато чу собствения си глас. Дръпна наляво, достатъчно, за да обърне главата на кобилата и да спре този галоп. Под себе си усети гърдите на коня да се напрягат да поемат въздух. Гъста пяна покриваше лицето му чак до темето. - Съжалявам, момиче! - каза той и потупа потръпващия врат на животното, усещайки ударите на кръвта под собствената си заздравяваща все още плът. Той също дишаше тежко и не можеше да каже дали по бузите му имаше само пот. Отдясно едно хъмви бе преобърнато на почти деветдесет градуса, ръката на шофьора едва видима в жълтата вода на канала, защото бронята беше прекалено тежка. Той погледна настрани. - Полека, момиче! Ще се оправим.
„Но само ако започнеш да се контролираш. - Той обърна кобилата и видя как Уелър забавя собствения си кон до тръс. - Стегни се, Том, или няма да можеш да помогнеш на никого!“
- Господи! - Уелър дръпна юздите на запъхтяното животно, обърса чело и сви повреденото си дясно рамо. - Няма да питам какво, по дяволите, мислиш, че правиш.
На врата на Уелър, под челюстта, имаше кафява кръв, спечена там, където преди нямаше такава, и Том можеше да види безполезния син език. „Не е истинско.“ Отвръщайки очи, той пое въздух, който смърдеше на дизел и горящо масло.
- Трябваше да изляза. Не можех да мисля... - Той се стегна. „Хайде, Том, погледни го! Уелър е добре. Останалото са проклети спомени.“ Той принуди очите си да се върнат и помисли, за свое най-голямо облекчение, че Уелър би могъл да се обръсне. - Това, което иска Мели, няма никакъв смисъл. Ти трябва да го знаеш.
- Знам. - Уелър му хвърли ядосан поглед. - Но има по-добри начини да покажеш гледната си точка, отколкото да я предизвикваш пред децата. Това само я заинатява.